— Ще умре? — изпепели я с поглед Сети. — Няма да им позволя да го убият! Ти също няма да им позволиш!
Кхенса стисна с две ръце дръжката на копието си и облегна чело върху нея. Замисли се. Перата на диадемата й провиснаха като палмови листа; кожените ресни по гривните й се запоклащаха от вятъра. После внезапно тя се изправи, с широки крачки отиде до каруцата и — за моя изненада — извади лъка ми от нея. Отворих уста да възразя, но замълчах. Тя подхвърли лъка на Сети.
— Огледай го. Виж дали е опънат достатъчно.
Поруменях, докато нубиецът инспектираше самоделното ми оръжие.
— Бива — каза той, макар да личеше, че не е впечатлен. Върна го на Кхенса. — Тетивата трябва да се обтегне. Но, сестро моя, важното сега е… Дали имаш доверие на тези хора?
Тя кимна.
— Тогава им се довери да ни помогнат.
Кхенса понечи да отговори, но откъм планината долетя звук.
Звук, който ни порази.
И сложи край на обсъждането.
Писък.
32
Изчакахме да се стъмни. Беше пълнолуние. Кхенса и Сети изчезнаха за кратко; когато се върнаха, лицата и на двамата бяха намазани — тебеширенобели. Повдигнах любопитно вежди.
— В чест на боговете ни — обясни Кхенса и добави с усмивка, разкриваща всичките й зъби: — И за да плашим враговете.
Разделихме се. Сети тръгна нагоре — задачата му беше да обезвреди стража на скалния хребет. Останалите трябваше да заобиколим възвишението и да отстраним поста от източната страна.
После щяхме безшумно да изчакаме хората на Мена да се нахранят и най-вече да се напият, за да са в несвяст, когато нападнем.
Петимата се прокраднахме до пътеката, водеща към лагера. Когато наближихме крайната цел, Кхенса мина отпред и ни даде знак да се подредим в индийска нишка, прилепени до скалите. Слели се с пейзажа, продължихме предпазливо напред към началото на пътя. Виждах как Кхенса примигва, отброявайки мислено секундите.
Промъкнахме се докъдето смеехме. Намирахме се на петдесетина стъпки от стража, който се беше облегнал на скалата с гръб към нас. Докато се прокрадвахме, чувахме ястребовия крясък. Сега обаче се почудих дали стражът не е заспал, понеже отдавна се бе възцарила тишина.
Не беше.
Крясъкът проехтя. Звук, сякаш спуснал се от небето, отекна в необятната чернота на пустинята — самотен, докато стражът недалеч от нас не му отговори.
Погледнах към Кхенса. Съсредоточена, притворила очи, тя продължаваше да отброява. Ала явно бе чакала този последен сигнал. Преглътна. Подготви се. Погледна към нас и кимна решително. Готови. Не мърдайте. Безмълвни заповеди.
После вдигна безшумно копието и се втурна напред; носеше се като призрак в мрака, отметнала ръка назад, готова да хвърли копието в движение.
Той едва ли я чу. Не беше възможно. Нещо обаче — някакво шесто чувство — го подтикна да се изправи и да се обърне. В лунната светлина видя Кхенса да приближава и отвори уста — да изкрещи предупреждение на другия страж може би, или да я възпре. Кой знае? Нищо не би му помогнало.
В следващата секунда единственият звук в нощта бе гъргорене — предсмъртно хриптене, раздаващо се изпод острието на копието, забито в гърлото му. Той падна и краката му застъргаха по земята точно когато Кхенса стигна до него и коленичи. Видях нож и гъргоренето секна.
За момент всички се ослушахме, питайки се дали Сети е свършил своята работа и е отстранил другия страж. Бояхме се от ястребовия крясък, но той така и не прозвуча. Доволна, Кхенса подаде на Ая лъка и стрелите на стража и двете се спогледаха с мълчаливо разбиране.
Продължихме бързо към лагера, като внимавахме лунната светлина да не ни издаде, удължавайки сенките ни по пътеката. Тя се разшири и постройките, които следобед бяхме видели отгоре, сега бяха току пред нас. В тях спяха враговете — достатъчно дълбоко и непробудно, надявахме се.
По-далеч вляво се намираха конюшните, каруците и конете. Кхенса подсвирна тихо. Тута и Ая се насочиха към тях покрай склоновете на възвишението.
Кхенса ме докосна по ръката.
— Радвам се, че си тук, Байек — промълви.
Спомних си опасенията й.
— Наистина ли?
— Да.
Вдигнахме очи и видяхме, че Сети е заел позиция на отсрещния скат. При вида му — стиснал лъка с едната ръка и стрелата в другата — ме обзе увереност. Кхенса явно също се окуражи, защото тутакси ми даде знак да тръгнем към постройките в дъното на котловината.
Вече бяхме на открито, изложени на показ и уязвими. Докато се промъквахме към склада, погледнах наляво и видях, че Тута и Ая вече изпълняват задачата си — запрягаха кон в една от каруците. Нека беше ранен — трябваше ни превозно средство. А и планът беше да оставим Мена и хората му без транспорт до Тива.