Най-сетне мъжът пусна туниката си и пристъпи назад с леко клатушкане — замаян или от бирата, или от съня.
Ужасени да не привлечем вниманието му с движение, но също толкова ужасени, че сме на открито, замръзнахме — дори Кхенса се отказа да ни насочва към склада и се сниши вкаменена.
Всички се молехме мъжът да не ни види, молехме се просто да се върне в леглото.
Уви.
Той спря, наклони глава, ослуша се. После сви длани около устата си и нададе ястребовия крясък — по-скоро някакво пиянско подобие на сигнала.
Затаили дъх, проследихме с погледи как отново наостря слух в очакване на отговор. Очевидно раздразнен от безмълвието, мъжът вирна брадичка, изпъчи рамене и се озърна като пиян цар, оглеждащ владението си. Очите му подминаха бързо конюшните и не откриха Тута и Ая, стаени в сенките. После обаче мъжът обърна глава към склада, където тримата се бяхме снишили до вратата. Внезапно се почувствах разголен и уязвим; помислих си: „Това беше, Байек.“ Приветливата луна сякаш ни сочеше с пръст: „Ето ги.“
Бяхме разкрити, разбира се.
Кхенса си помисли същото. Махна на Сети. И двамата започнаха да се придвижват бавно с вдигнати оръжия.
Немислимото обаче се случи. Взел решение, мъжът изкрещя веднъж — да вдигне тревога. Кхенса се стопи в сенките, а Сети се изправи в цял ръст пред погледа на врага. Мъжът го видя, хвърли се напред с втори, по-силен и настойчив вик и заналага с юмруци вратата на бараката.
Беше късно за него. Вратата се намираше в обсега на Сети. Стрелата му прониза бузата на мъжа, ударите секнаха и крясъците му замряха в раздраното гърло.
Злото обаче бе сторено. След миг вратата на постройката се отвори рязко.
— Хей! — долетя вик отвътре, сънлив глас, превърнал се в ужасен писък.
Човекът вътре бе видял другаря си, проснат на земята. Втурна се навън. Безумна дързост. Кхенса изскочи от сените и копието й го умъртви бързо и безшумно. Стиснал ножа си, стоях нащрек и се оглеждах зорко. Усетих движение наблизо, обърнах се и видях Ая да притичва към мен, следвана от Тута.
В другия край на лагера Сети бе използвал затишието да скочи от скалата. Братята се прегърнаха, но почти веднага се отдръпнаха, обзети от странна нерешителност. Какво да правим сега? Знаехме, че в главната сграда все още има четирима или петима мъже, а в другата…
Мена.
Сякаш всички се пробудихме едновременно. Не бяхме приключили. Кхенса даде знак на Нека: Ела тук, покрий вратата. Ая зареди стрела и опъна лъка на стража.
— Сети! Мини отзад. Виж дали няма задна врата — просъска Кхенса.
Нубийците очевидно бяха сработени и разчитаха на опита, но ние, останалите, бяхме объркани. И бездруго неподготвени, бяхме изненадани от мъжа, излязъл да си изпразни мехура. Сега отчаяно се мъчехме да вземаме пример от калените бойци.
Шум откъм конюшнята ни подсказа, че назрява нова неприятност.
Чух се да викам:
— Не!
После ги видяхме да изгромоляват от конюшнята сред грохот на колела и копита и за пръв път зърнах адютанта на Мена.
Той беше. Мъжът, вмъкнал се през прозореца на стаята ми преди толкова години; мъжът, вцепенил ме от страх. Видях болното око. И ужасяващо разкривената му уста — забавляваше се дори сега, когато шансът не беше на негова страна.
До него Мена изглеждаше безличен. Дребен. Хилав и сбръчкан, с кожа, тъмнокафява като коланите, препасани през гърдите ми.
Нека се прицели с лъка, коригира мерника и се втурна да заеме по-добра позиция. Насиненото око обаче му попречи и стрелата се заби в коша на каруцата и остана вклинена безобидно там. С оглушителен тропот впрягът взе завоя към пътеката, отвеждаща извън лагера.
Напрегнах се в очакване — надявах се, не, молех се, Сети да се намеси. Ала болезнен крясък, долетял от другата страна на постройката, ни показа, че той е зает с друго. Беше късно.
Проклятие!
Кхенса грабна лъка си и колчана със стрелите от Нека.
— Стой тук — изкрещя тя на Ая. — Задръж ги!
После хукна към конюшнята.
— Байек, след мен! — заповяда ми.
Не беше нужно да повтаря. Хукнах към двуколката. Погледнах през рамо и видях как Ая вдига лъка и се прицелва към бараката. Сети дотича и опъна тетивата, вече заредена със стрела. Взе на мушка каруцата на Мена, вече изчезваща от поглед, после с плавно движение обърна лъка отново към задната част на постройката. Имаха достатъчно работа, но заедно щяха да се справят — двама обръгнали в боя нубийци; Ая, неопитна, но умна и уверена; Тута, който несъмнено владееше немалко трикове.
— Можеш ли да караш това нещо? — изкрещя Кхенса, скачайки в двуколката.