Грабнах юздите, разтърсих ги в отговор и изведох коня от ограждението; колелата оставиха дълбока бразда в песъчливата земя, докато описвахме дъга към пътя. Поне този урок бях научил добре от баща си. Вярно, изоставахме зад Мена. Ала имахме едно важно предимство.
Кхенса.
Конят пръхтеше, развял грива. Стисках здраво повода, усещайки до болка ясно колко отдавна не съм карал двуколка — за последно в Сива, разбира се, а това ми се струваше преди години — и колко е тъмно.
Смешно как луната ни ставаше ту враг, ту съюзник. Сега поне осветяваше Мена и Макета пред нас. Макета държеше юздите и постоянно поглеждаше през рамо. Свит в кошницата, Мена се беше вкопчил в дъсчените прегради от двете страни.
Изплющях с поводите и размахах камшика. Скъсявахме ли преднината? Все едно. Зъбите му бяха оголени, изтръпнали от вятъра, който усещах и в косата си. У мен обаче бушуваше чувство на абсолютен възторг. Ако още не ги бяхме настигнали, скоро щяхме да ги догоним. Усещах го с костите си, а и…
До мен Кхнеса се бе снишила като Мена и се опитваше да запази равновесие, докато всяка падина и издатина по неравната земя заплашваха да ни катурнат, да огънат колелата и да прекършат осите им. Тези стари талиги бяха по-подходящи за спокойни разходки до пазара, може би дори за пътешествие до Тива и обратно, но не и за нощна надпревара из пустинята.
Пред нас изплющя камшик. Чух как Макета пришпорва коня с викове. Направих същото. Кхенса се изправи, разкрачи се, опря крак в бедрото ми за опора. Видях как се напрегнаха мускулите на ръцете й. Вдигна лъка. Зареди стрелата с дясната си ръка и опъна тетивата. Облегната върху мен и парапета на каруцата, прицели се и стреля.
Не улучи.
Първата й стрела профуча край бегълците пред нас. Тя ме погледна. Срещнах очите й; нямаше викове, нито ругатни, само мълчаливо взаимно уверение, че на всяка цена ще довършим започнатото.
— Втори опит — надвика грохота на двуколката и зареди нова стрела.
Опъна тетивата, изкрещя от усилието и с разтреперани от изтощение ръце най-сетне освободи стрелата. Този път острието се заби дълбоко в лявото рамо на Макета. Той се завъртя и падна в кошницата на каруцата, повличайки юздата. Конят спря и се изправи на задните крака. Двуколката се лашна назад и кошницата се катурна, захлупвайки пътниците.
Спряхме до обърнатата каруца. Кхенса бе заредила отново лъка, аз стисках камата си. Слязохме и отидохме на оглед. Едното колело беше строшено, другото се въртеше бавно във въздуха. Мъжете бяха в капан някъде долу. Конят цвилеше страдалчески, мъчейки се да се изправи на крака. Кхенса държеше на прицел обърнатата каруца. Приближих до нея и срязах сбруите, за да освободя животното. После заобиколих отзад и клекнах да надникна между дъските. Втресе ме от гледката. Имаше много кръв.
Отначало помислих, че двамата мъже са живи. Очите им бяха отворени и се взираха безучастно в мен. Мена привлече вниманието ми. Имаше нещо странно в начина, по който ме гледаше. После осъзнах, че не мига и главата му е извита под неестествен ъгъл спрямо тялото, сякаш приклещена в парапета на каруцата.
В същия момент челюстта му увисна и видях нещо в окървавената му уста — разбрах, че е прикован; по време на падането явно се бе строполил върху стрелата на Нека, която сега стърчеше от лицето му. Тя ли го беше убила? Или си е счупил врата? Все едно. Беше мъртъв.
Макета беше още жив. И за разлика от Мена бе впил в мен виждащи очи.
— Кой си ти? — попита той.
Гласът му бе пропит от злост, ала безсилен. Кръв се стичаше от устата му и капеше върху брадата.
— Няма значение — отвърнах. — Най-сетне си победен. От син на меджай.
Очите му се разшириха. Позна ме с ужас в мига, когато изкашля последната си глътка въздух. Кърваво мехурче се надигна върху устните му и се спука. Макета беше мъртъв.
34
Бион се срещна с Рая още веднъж, преди да напусне Александрия — този път на място, където Рая се чувстваше по-удобно: смокинова горичка, пуста, като се изключат рояците насекоми. Седнаха на каменна пейка под балдахина на зеленината, спокойни, че могат да разговарят, без да се страхуват, че някой ще ги подслушва. Без Рая да се тревожи какво ще му навлече присъствието на Бион в живота му.
Бион вдишваше сладкото ухание на смокините и наблюдаваше насекомите в клоните, докато разказваше на Рая за срещата с учения Рашиди и какво е разбрал за Хемон и Сабестет — сляпото момче и ментора му от Джерти.
— Древен мъдрец, а? — изсумтя презрително Рая и Бион се зарадва, че седят един до друг и събеседникът му не може да види отвращението, изписано на лицето му.