Странно чувство. Командирът, когото познаваше някога, много отдавна, бе амбициозен и склонен към необоснована самонадеяност, ала не беше глупав и лековерен; мъжът, когото виждаше сега, особено сред домашното му обкръжение в Александрия и тук, примижал на пейката до него срещу последните лъчи на следобедното слънце, беше съвсем различно същество.
— Значи скоро ще заминеш за Джерти да продължиш мисията ни? — каза Рая.
Бион се почуди коя част от мисията е „нашата“.
— Щом се зазори — отговори той, замислен за задачата, която възнамеряваше да изпълни преди това.
— Добре, добре. Ще чакам новини, че собственоръчно си изпратил в небитието стареца и слепия му помощник.
— Да — отвърна кратко Бион и си помисли: „Да, те ще умрат скоро, факт, неизбежен като слънчевия изгрев.“ Щяха да умрат скоро и тогава несъмнено Рая щеше да му възложи нова задача. Рая винаги щеше да има мисия за него.
Установи, че тази мисъл не го разочарова.
Това беше призванието му. Неговият дар за света. Смъртта. След война все пак има прераждане. И ако той ускорява малко хода на събитията, какво толкова? Смъртта посещава всекиго рано или късно. Жертвите му получават покой. Толкова ужасна ли е участта да си отдъхнеш от този живот, да продължиш към следващия?
— Нещо като преврат, нали? — прекъсна размишленията му Рая и Бион се съсредоточи върху човека, кроящ планове до него. — Да открием водачите толкова отрано? Все едно да отрежеш корените, преди да отсечеш дървото.
Рая се облегна удобно назад и подложи лице на слънцето, доволен от цветистия си изказ.
Бион усети, че белезите го засърбяват. Прииска му се да е другаде.
— Да — кимна безразлично.
Настъпи пауза — тишина, допускаща смущението да се настани помежду им като осезаемо присъствие.
— Не си изгубил дух, нали, Бион, човекоубиецо? Знаеш колко е важна тази мисия за мен. Знаеш колко благодарен ще ти бъда, когато приключиш успешно.
— Имаш един медальон — отбеляза Бион, питайки се как Рая не разбира колко малко го интересуват възнагражденията, защото самото убийство му стига. — Скоро ще имаш още.
— Не ме разочаровай, Бион. — Очите на Рая лъснаха със стоманен блясък; на Бион му стана смешно, но лицето му не трепна.
— Няма, командире.
Рая го заслепи със зъбата усмивка, върнала се на лицето му, което говореше: „Аз съм галеник на съдбата и ще се постарая това да не се промени.“
— Добре, добре — провлачи той.
Известно време поседяха мълчаливо един до друг. После Рая попита:
— Помниш ли Наукратис, Бион?
„Напомни ми го във Фаюм“ — помисли си Бион, но само кимна безмълвно.
— А помниш ли земевладелеца Уакаре?
— Да.
— Скоро след това го убиха в дома му. Знаеш ли?
Бион не продума. Не виждаше връзка с настоящето.
Рая се изправи да си върви и погледна отвисоко Бион, който остана седнал на каменната пейка.
— Чудя се — рече Рая — дали ако бях поразпитал, щях да узная, че Уакаре е бил пронизан с нож през очната ябълка?
„Чудно наистина“ — помисли си Бион, ала не каза нищо. Изпрати с поглед Рая, докато стъпките му замряха.
Същата вечер, преди да се върне в жилището си, Бион се заскита из града, дивейки се на обновлението, на гръцката култура, просмукала се навсякъде. Да, Александрия му напомняше дните в Наукратис — тук витаеше същото високомерно излъчване, същото съзнание за собствена значимост, даже повече, ако изобщо беше възможно. Тук човек трябваше да търси дълго и грижливо, за да открие селяните, бедните. Мръсните лица бяха рядкост в Александрия; хората по улиците и тесните алеи бяха заможни и със самочувствие, доволни от живота и безопасно заобиколени от единомишленици. Това бяха богатите, противоположността на бедняците, разчитащи на благоволението на съдбата. Някога той бе убивал по тяхна воля. И макар да вярваше, че е загърбил този живот, отново се беше върнал при него.
Крачката му — целеустремена — го доведе пред вратата на изискан дом, сгушен сред имения на богаташи, каквито бе охранявал неведнъж. Почука и му отвори прислужник.
Попита за господаря на дома или за господарката, ако той отсъства.
Прислужникът отстъпи нервно настрани, когато възрастна, но добре облечена жена се появи и изгледа Бион с подозрение.
— Да?
— Бих искал да поговоря със съпруга ви, Теотимос — рече Бион.
Тя беше горда жена и дори външността му да я поизплаши, не се издаде с нищо. Изгледа го отвисоко и отговори почти без следа от чувства:
— Съпругът ми почина.
— Разбирам — кимна Бион, осъзна, че жената очаква съболезнования, и добави: — Съжалявам…