— За твое съжаление, мисля, че лъжеш — отбеляза с равен глас.
Медената купа се сгорещи и почервеня. Дращенето стана още по-трескаво. Сабестет простена отново. Болката от нажежената купа беше нетърпима, но не можеше да се сравнява с това, което щеше да последва. Бион бе виждал плъхове да си прогризват път навън. Бе чувал писъците на изтезаваните. Беше виждал миша муцуна да се подава измежду ребрата на жертвата.
По челото на стареца изби пот.
— Търсиш мен — рече с немощен глас той, но Бион просто поклати глава и раздуха въглените върху купата, които се разжариха и озариха с огнена червенина сумрачното помещение.
Плъхът пищеше от болка. Скоро щеше да раздере кожата. Сабестет се подготвяше за изпитанието с цялата си смелост. Бион би се впечатлил, ако подобни неща го интересуваха.
„Кажи ми — помисли си Бион. — Винаги ми казват. Ти също ще проговориш. Защо се съпротивляваш?“
— Нямаш много време — предупреди той стареца. — Скоро ще започне и няма да мога да го спра.
— Добре, добре — изрече бързо Хемон. — Ще ти кажа. Само махни въглените.
Бион се вгледа в очите му и повярва. Взе ръжена и махна два въглена. Остави един.
— Моля те — настоя Хемон.
— Кажи ми истината и ще махна последния.
— Има още един меджай — преглътна тежко старецът. — Още един истински меджай, предвестник, както казваш ти, на възраждането.
Бион поклати глава.
— Опитай пак — каза той.
Плъхът в купата се бореше да избяга.
— Не те разбирам? — заекна Хемон; потта лъщеше по челото му.
И двамата чуваха плъха.
— Има наследник — настоя Бион.
— Двама са — съгласи се Хемон. — Баща и син.
Бион се вгледа в очите му и видя, че старецът казва истината.
— Добре. Продължавай.
Пусна втория въглен в мангала и махна последния, но го задържа над купата. Със затаен дъх и извит гръб момчето чакаше плъхът да започне да прегризва плътта му; всяка фибра на тялото му се готвеше за агонията. Сега обаче се поотпусна. Почервенялата купа сякаш също се успокои.
— Имена? — настоя Бион.
— Бащата се казва Сабу, синът — Байек.
Старецът сведе безпомощно глава. Бион предположи, че вижда срам в древните му очи. Срам, че е нарушил обета си, срам и за момчето, което бе обречено да умре още щом убиецът научи къде се намират меджаите.
37
Няколко седмици след битката в укритието на Мена все още, мисля, нито един от нас не се бе съвзел напълно. Раните бяха заздравели — имаше какво да се желае само в случая с Нека, който бе пострадал най-тежко — но мислите ни? Ая, Тута и аз се върнахме в къщата на Ими в Тива. Когато влязохме, тя изскочи от кухнята и го прегърна крепко.
— Богове! Къде се губи толкова време, сине? Притесних се много. Не бях на себе си!
Беше го притиснала толкова силно, че виждах само сплесканото му лице със светнали очи.
Гледах го как ми се усмихва леко, сгушен в майчините обятия, и си спомних разговора ни на връщане от убежището на Мена. Тута ме дръпна настрани и каза:
— Битката с грабителя на гробове беше най-вълнуващото нещо в живота ми, уважаеми.
После поклати невярващо глава.
Не бяха нужни повече думи, защото докато препускахме с двуколката, бях усетил как у мен се надига същото чувство, натрупвало се през последните месеци, навярно още откакто бях напуснал Сива.
Да, познавах това чувство. Знаех точно какво е.
Имах цел и тя ме окриляваше.
И Тута беше прав — чувството беше приятно. Беше прекрасно да изпълва живота ни.
Оставихме телата на Мена и Макета в пустинята — храна за лешоядите; оцелелите хора на Мена залостихме в склада и разгонихме конете им. Складът нямаше да ги задържи дълго, но щеше да ни даде достатъчно преднина. Във всеки случай без водач, който да им плаща и да обещава трофеи, едва ли щяха да ни преследват.
След битката наблюдавах как странно униние обхваща Кхенса и Сети. Чувството на спокойно удовлетворение, което очаквах да видя след края на дългогодишната им борба с Мена, необяснимо липсваше. Питах се дали след като бяха убили своя враг и бяха изпълнили обета, даден пред баща ми и меджаите, нубийците бяха объркани. Останали без цел.
По обратния път Кхенса бе мълчалива, вглъбена в себе си. Обеща ни, че когато оздравее, Нека ще събере повече информация за меджая, затворен в Елефантина — този човек все пак бе единствената ни следа. Но иначе? Какво щяха да правят отсега нататък? Какво искаха да правят? Да заживеят отново като номади, щом Нека се изправи на крака и проучи слуховете за меджая в Елефантина? Вероятно. Имах чувството, че скоро ще се сбогувам с приятелката си Кхенса.