Постепенно нещата се върнаха в предишното русло — поне засега. Нека заяви, че е готов за служба, и замина на юг. Времето застина, докато чакахме новини.
Когато разузнавачът се върна, Кхенса се появи пред дома на Тута и ни извика на улицата, където веднага забелязах промяната у нея. Унинието, налегнало я след битката с Мена, беше изчезнало. Очите й блестяха с възродена жизненост.
Кхенса ме прикова с поглед — познавах добре това изражение. Случило се беше нещо важно.
— Нека донесе новини за меджая, затворен на остров Елефантина — подхвана тя, пое си дъх и продължи: — Изглежда съм сгрешила. Затворникът вероятно не е самозванец. Говори се, че е потомък на меджайски род. Държат го в подземие до стражевата кула в Храма на Кхнум в южната част на острова. — Не смеех да повярвам на ушите си. Кхенса насочи към мен съживения си огнен поглед, за да прецени реакцията ми. — Байек, ако Нека е прав… затворникът е баща ти.
38
Тута нямаше представа, че го следят. Разбра едва когато стигна до средата на тясната уличка към бедняшкия квартал и пред него изскочи човек.
Преди това бе развълнуван до краен предел. Защо? Защото щеше да участва с Ая, Байек и нубийците в ново приключение — този път експедиция до Елефантина, за да спасят бащата на Байек.
Защо бащата на Байек бе затворник на острова? Тута не знаеше и, честно казано, нямаше значение. О, беше чул всичко за меджаите и историята му се стори важна и прелюбопитна, макар да не я разбра много-много. Важното беше, че Байек и Ая се вълнуват, а следователно той също беше развълнуван. Сега се чувстваше като част от нещо, усещаше, че помощта му има значение.
Това чувство обаче беше несравнимо с тръпката от самата битка. Дали „тръпка“ е правилна дума, щом хора бяха изгубили живота си? Все едно. Правилните хора бяха изгубили живота си. Друго нямаше значение за Тута, понеже сега правеше добри неща, беше част от нещо, а значи — беше важен. Момчето, което дебнеше непознати в Завти, та да си присвои парите и вещите им, и обикаляше улиците за залък хляб и някоя бронзова монета? Нямаше го. Сега Тута бе тук, пред прага на ново приключение.
Тогава човекът застана пред него и Тута веднага разбра, че нещата, които се бяха поправили, отново са съсипани.
Очите на баща му, кръвясали от пиене и жлъч, от омраза към себе си и Тута, го пронизаха като двойна зла поличба. Обещаваха единствено болка и отчаяние.
— Ето те и теб — озъби се Панеб, а Тута объркан се питаше как, в името на боговете, баща му е успял да го открие в цяла Тива и какво поведение би го усмирило.
Заложи на сигурното. Усмихна се широко.
— Радвам се да те видя, татко. Липсваше ми.
Панеб изсумтя и се оригна.
— Липсвах ти, а? Как не! Защо ме заряза в Завти тогава?
— О, хайде, татко, признай си, че щеше да ме убиеш. Нямаше да бъда тук сега, ако бях останал. Избягах от страх. Познато чувство, нали? А и ти лесно си се досетил, че ще дойда в Тива. Къде другаде да отида? Познавам само Завти и Тива, а в Завти беше изключено да остана. Знаех, че ще ме намериш тук, когато се успокоиш.
Баща му пристъпи към него.
— И откакто си тук, се прехранваш със старите трикове, а?
Тута кимна, усмихнат пресилено, сякаш с баща си са първи приятели.
Панеб обаче не се хвана. Пресегна се рязко, сграбчи момчето за лакътя и пръстите му се сключиха в желязна хватка, която Тута бе забравил в новооткрития си щастлив живот, ала сега си припомни бързо. Баща му го притисна до стената на безистена.
— Къде е тя, онази кучка? — изгъргори той в ухото му, облъхвайки го с познатата воня.
Слава на боговете, че са ни дарили с присъствие на духа.
— И аз бих искал да знам — отвърна Тута. — Научих, че майка ми и малката досадница заминали преди месеци. Никой не знае накъде.
— Не ме лъжи, момче. Какво си правил тук тогава? Къде са приятелчетата ти? Бих искал да си поговоря с онези двамата.
— Боли ме…
Пръстите се поотпуснаха.
— Хайде, пей!
— Двамата от Завти ли? Не знам нищо за тях. Не са ми приятели. Питаш какво правя… Скитосвам по улиците както винаги, както в Завти. Какво друго?
— Какво друго ли? Виждаш ми се поохранен и чистичък за улично хлапе.
— Имам си местенце — рече Тута, озарен от внезапна идея.
— Нима? Къде?
— Отвъд реката, един стар гроб.
Шамарът дойде след известна пауза, но беше силен и режещ, и познат на Тута както хватката и вонята на бира.
— Гробът е плячкосан или никога не е използван — изкрещя страдалчески Тута. — Не съм го осквернил! Вътре е сухо и топло нощем, когато студът хапе. А какво ми трябва повече? Казвам ти, татко, хубаво място е. Искаш ли да ти го покажа? Ще заживеем пак заедно.