Най-после Панеб го пусна. Но ако Тута мислеше да си плюе на петите, баща му го разочарова, препречвайки пътя.
— Е, благодаря за поканата, синко — рече той и главата му клюмна пиянски, обнадеждавайки Тута, че може да припадне и да му разчисти пътя. — Старият ти баща обаче си има жилище, а и не смятам да се мотая дълго в този нужник.
Тута го погледна с престорена гримаса на разочарование.
— Хайде, хайде — изплю баща му. — Ако те беше грижа за мен, нямаше да ме оставиш да бера душа в Завти!
— Не съм те оставил да береш душа, татко. Крещеше като бесен. Заплашваше да ме убиеш. Ако бях останал, аз щях да съм умрял. Знаеш в какво настроение беше…
Баща му кимна.
— Както и да е… Искам да направиш нещо за мен.
Панеб обясни на Тута къде живее, каза му кога да се яви там и каква кражба подготвя.
— Трябва ни дребен плъх като теб, за да се вмъкне където трябва — завърши той и предупреди заплашително: — Не закъснявай.
После тръгна за още бира и вино, а зад него Тута постоя малко, за да се посъвземе и да не се разплаче насред града.
39
Следващата вечер крясък процепи въздуха и дъхът на Тута секна от отчаяние. Беше в покрайнините на бедняшкия квартал, вървеше към дома си, когато го чу и сърцето му се сви, защото веднага позна гласа. Беше баща му.
О, и не само гласа. О, не. Тута позна и тона. Знаеше какво означава този тон. Значеше, че татко е пиян и разярен; значеше също, че Тута е сгрешил.
— Знам къде си, лъжливо нищожество.
Крясъкът отекна между сградите. Хората подаваха глави през прозорците, чудеха се какво става. Тута чу как някой подвикна на баща му да го дава по-кротко и изпита странно угризение, сякаш той е виновен за нарушеното спокойствие (Ха! Спокойствие!) на съседите. Сякаш онези, които надничаха от прозорците, щяха да го видят и да разберат, че той — Тута — е предизвикал суматохата.
Също така веднага се сети за майка си и Кия. Те бяха главната му грижа. Предишната вечер се беше прибрал вкъщи веднага след срещата в глухата уличка и първите му думи бяха:
— Той е тук.
— Кой е тук, дребосъчето ми? — попита го спокойно майка му.
Не се притесни и когато й отговори, понеже помнеше мъжа си отпреди години, когато го бе видяла за последно. Тогава Панеб бе избухлив пияница, склонен да разрешава споровете с юмруци, но не толкова озлобен като сега. Каквото и да й разказваше Тута, тя не хващаше вяра.
— Мамо, той е опасен.
— О, на мен ли го казваш!
— Не, мамо, по-лош е. Станал е зъл. Не бива да тръгвам. Ще остана тук, за да ви пазя.
Тя поклати глава. Свикнала била да се оправя с ужасния Панеб. Дръзнел ли да се появи, е, пак щяла да се разправи с него.
Тута не беше сигурен, ала толкова силно бе желанието му да замине за Елефантина, че си позволи да направи нещо, за което в този момент започваше да се разкайва. Позволи си да повярва, че всичко ще се подреди. И ето я цената на заблудата — Панеб е на няколко преки от дома им, пиян и побеснял, че синът му не се е явил на уреченото място. Нямаше да му се размине.
„Да, Тута — каза си момчето, — стегни се. Мисли. Единственият начин е да се изправиш срещу неприятностите. И непременно да го задържиш далеч от къщи.“
Ая и Байек обаче бяха там. Заедно щяха да се справят с него, нали?
Умът му работеше на пълни обороти. Опитваше се да претегли всяка възможност. Не. Заведе ли Панеб при приятелите си, той ще разбере къде живеят мама и Кия. И те ще трябва да напуснат дома си.
Тута избра тактика, която го плашеше, ала друга не можеше да измисли. Вместо да хукне в обратната посока, той тръгна към мястото, откъдето долитаха крясъците.
Не след дълго видя баща си — налагаше с юмруци вратата на една къща и сипеше заплахи към сина си. Какво не би дал Тута на прага да излезе разярен собственик. Не, разярен и грамаден собственик. Разярен, грамаден собственик в много лошо настроение.
За съжаление спасител не се появи. Пред къщата стоеше само пияният му баща. Облегна се на стената, после изду гърди, готов да закрещи отново. В същия момент зърна сина си. Тута преглътна тежко, но залепи усмивка на лицето си. Постара се да поздрави сърдечно Панеб.
— Защо вдигаш врява, татко? — попита ведро той.
При което баща му изпъчи рамене и се озърна демонстративно наоколо — огледа отвисоко порутените стени, олющената боя и прокъсания навес, сякаш е изтънчена особа, свикнала да живее в лукс. Тута усети как само при вида му в гърлото му се надига горчилка.