Всичко се завърна.
Спомних си.
Спомних си мама, скръстила ръце в сумрака, свила устни до побеляване и с пламнали очи. На улицата пред дома ни конят на татко чакаше вързан; пътните торби вече бяха преметнати през седлото и при вида им разбрах новината и прозрението ме удари като юмрук в корема.
Погледнах към Ая и тя отвърна на погледа ми с очи, замъглени от тревога. После се появи татко и се закова на място, забелязал съгражданите си, струпани пред вратата ни. Поклати глава и се зае с последните приготовления.
— Амхозе — обърна се към мама.
Ако се надяваше на разбиране, не го получи.
Рабия беше пристигнала. Двамата с баща ми си размениха тихо няколко думи, които явно не й се харесаха, съдейки по изражението й. Двете с мама очевидно бяха на едно мнение. Тя поклати глава, опитвайки се да обясни нещо на татко; каквото и да беше, той не обърна внимание. Отказа да говори на четири очи с нея в дома ни, настоя, че трябва да тръгне веднага.
Беше готов. Целуна мама и ме прегърна крепко, едва не ме задуши. Потупа ме по рамото и яхна коня. Тълпата притихна.
— Даде обет, Сабу — каза Рабия, вече спокойно, приела обрата на събитията.
— Давал съм много обети, Рабия — каза татко.
— Кой ще пази Сива сега? — дочу се глас от тълпата.
— Без мен ще се нуждаете от по-малко защита — извика в отговор той, обърна коня и си проправи път през множеството към оазиса и извън пределите на Сива.
Спомних си тропота на конските копита по пътя към градините. Хората го изпращаха с погледи; някои се чудеха какво означават думите му. Сетих се как се мъчех да проумея чувствата си, докато той се превръщаше в точица в далечината. Напразно. Отлепих глава от таблата на леглото и огледах стаята, все едно е непознато място. Разбрах, че и сега не мога да ги разбера.
Мама вече беше будна. Беше изнесла кана с вода в задния двор, където покрай стената на къщата растяха млади смокини и през балдахина на клоните им утринното слънце хвърляше светли петна върху плочника. Беше свила крака, полите й бяха опънати върху коленете; така държеше каната, та имах чувството, че всеки момент ще се изплъзне измежду пръстите й. Усмихна ми се, когато седнах до нея. Изглеждаше уморена. Запитах се дали изобщо е спала.
— Ще се върне — каза тя. — Не бой се.
— А ние?
Засмя се сухо.
— О, животът продължава. Само почакай. Тъкмо ще свикнем да живеем без него и той ще си дойде, и ще преобърне всичко наопаки.
— Защо тръгна?
— Не знам — въздъхна тя. — Не пожела да ми каже. Видях тревога в очите му.
— Има ли нещо общо с Мена?
Споменът вледени погледа й. Потъна в мисли и аз замълчах, ала не се отделих от нея. Най-сетне тя поклати глава.
— Какво значение има?
— Поне ще е обяснимо.
— Разбирам — кимна тя, отпи от каната и я остави на стълбата. — Е, в такъв случай не е зле да отидеш и да поговориш с Рабия.
5
Татко беше мъжът, надвил грабителя на гробове Мена. Само боговете знаят как е запечатан в ума ми този факт. Всички ми го повтарят. Постоянно.
Кой е Мена ли? Добър въпрос. Някои казваха, че няма такъв човек; под името „Мена“ всъщност се подвизавали неколцина или по-точно така се наричала отлично организирана банда, поддържаща илюзията за зловещ главатар, за да всява страх.
Други твърдяха, че Мена е мъж от плът и кръв, но не участва лично в набезите на шайката си. Дебелеел и богатеел от труда на лакеите си и ръководел операциите, без да напуска царското си имение в Александрия.
Когато бях малко момче, по улиците на Сива най-настойчиво се разнасяше мълвата, че Мена е съвсем истински и ръководи бандата си с могъща смесица от заплахи и обещания за несметни богатства. Казваха, че носел зъбите на жертвите си, нанизани на тел, боядисани в черно и заострени; изпълнявали идеално целта да всяват страх у всекиго, който го зърне. Мена бил жесток, безпощаден и се прекланял единствено пред бога на парите. Убивал дръзналите да не приемат подкуп или да му се опълчат; убивал и семействата им и провесвал червата им по дървета, а одраните им трупове — на градските площади като назидание за враговете му.
Шушукаха, че е демон, изпратен от боговете да наказва слабите и да измъчва невинните.
Ето колко зъл го описваха.
Каквато и да беше истината, Мена и бандата му винаги изпреварваха с по няколко крачки войниците, които постоянно ги преследваха. От време на време залавяха човек от шайката, изтезаваха го и го изгаряха жив, та тялото му да не може да измине пътя до отвъдния живот, осквернено както гробовете, разграбени светотатствено от него.