„Продължавай да се усмихваш — каза си той. — Усмихвай се.“ Този окаян квартал бе дом на майка му и Кия и развоят на събитията сега бе жизненоважен това да не се промени.
— Къде беше, момче? — изръмжа Панеб.
Разтеглил уста в усмивка, Тута се опита да блъфира.
— Дойдох на мястото, където живееш, готов да изработя нещичко, но ти не беше там. Слава на боговете, че сега си тук. Късно ли е?
Баща му не се хвана на въдицата.
— Как изглежда мястото?
Синът продължи упорито:
— По-добре, отколкото заслужава, старче. Хайде, да вървим в някоя по-лъскава част на града. Личи си, че една-две чашки няма да ти дойдат зле.
Баща му обаче го измери с остър поглед. По брадата му се стекоха лиги, заговори с мокра уста:
— Тук са, нали? Онази лъжкиня, майка ти. И малката ми Кия. Ще ги намеря. Мои са. Нямат право да ме напускат.
Тута усети как сърцето му замря в гърдите. Лошо. Страхът пропълзя по гърба му, но той отвърна с усмивка и предразполагащ тон:
— Не, татко. Казах ти вече. Отдавна са заминали. Ние също трябва да тръгваме. Хайде. Любопитен съм какви историйки ще ми разкажеш.
По лицето на Панеб пробяга сянка. Той пристъпи напред и заби юмрук в корема на Тута.
Тута изкрещя, простена, залитна назад. Погледна надолу и видя кръв — кръв по туниката и по ръцете си, вкопчени в нея. Видя от ножа в дланта на баща му да капе кръв и разбра чия е кръвта. Баща му клатеше безумно глава, сякаш беше неспособен да избере между гнева, страха и разкаянието. После побягна по улицата, сподирян от вик, раздал се от съседен прозорец:
— Войници! Войници!
Тута се свлече на колене. Една-единствена мисъл изникна в ума му: „Трябва да се върна при тях. Трябва да ги предупредя, преди да умра.“
40
— Къде ли се е дянал? — попита Ая. — Къде е малкият развейпрах?
— Не знам — свих рамене.
Тута си имаше свои правила и това ни харесваше. Иначе нямаше да е Тута.
— Ще отида да го потърся — реших и се приведох за целувка, преди Ая да се върне в двора, където Кия и майка й се наслаждаваха на последните лъчи на вечерното слънце.
Излязох на улицата, погледнах наляво и надясно. Единият край водеше до площад със стар, безводен и буренясал фонтан в центъра; другият се виеше сред лабиринта от бедняшки къщурки.
Не виждах надалеч — голяма каруца и купчина сандъци препречваха обзора. Оттам обаче се чуваха викове. Някой крещеше:
— Той умира!
Тръгнах към мястото; обувките ми шляпаха във все по-бързо темпо по влажния мръсен паваж.
— Той умира! Умира!
Заобиколих каруцата и видях група хора — жена, протегнала окървавени ръце напред, мъж, който погледна към мен, сякаш очаква да съм наясно какво да правя.
Още преди да приближа и да си проправя път през тълпата, знаех кого ще видя и чия е кръвта.
Разбрах инстинктивно, че Тута умира на улицата.
Паднах на колене до него. Клепките му трептяха, но сега той отвори очи и се взря в мен. Опита да се усмихне, устните му се разтвориха и разкриха зъби, зацапани с кръв. Сърцето ми се преобърна. Чувства, които не можех да назова, се стрелнаха към върховете на пръстите ми и в един миг на безумие се залъгвах, че стига просто да го докосна и цялата ми обич към него ще го изцели.
Дланите ми обаче обвиха лицето на Тута, усетих как бузите му пламтят под тях и не настъпи никакво изцеление, само предсмъртна агония, разяждаща го отвътре. Ръцете му покриваха раната, туниката му беше напоена с кръв; кървава диря се точеше към улицата. Твърде много кръв. Лицето му пребледняваше, животът го напускаше пред очите ми.
Веднъж го бях спасил. Не можех да го спася отново.
— Тута, не си отивай, моля те!
Клепките му запърхаха пак, но аз ги затиснах с палци — толкова грубо, че хората наоколо ахнаха. Беше ми все едно обаче, защото знаех само, че трябва да го задържа буден; да не му позволя да заспи, защото сънят е брат на смъртта. Затвори ли очи, може би няма да се събуди никога, а в онзи момент за мен нямаше нищо — нищо — по-важно на света от това Тута да остане жив.
— Кой го направи? — попитах в опит да привлека вниманието му; тогава не мислех за мъст, исках само да запазя живота му.
— Татко — отрони Тута и прошепнатата дума ме удари като плесница.
— Не… — процедих.
Той вдигна длани от раната и с неведом прилив на сили ме сграбчи, придърпа ме по-близо и промълви умолително:
— Не му разрешавай да намери мама и Кия. Моля те, Байек. Опази ги на всяка цена.
Описа ми място, оформяйки мъчително всяка дума с умиращи устни.