— Не си отивай, Тута — повторих и не мисля, че някога съм изричал нещо с по-дълбоко желание; то обаче не беше достатъчно — видях как светлината гасне в очите му и се помолих цялата обич, която изпитвах към него, да го сподиря по пътя към боговете. Помолих се вече да е в безопасност — в безопасност от това, което го уби.
Ръцете ми се свлякоха от лицето му. Клепките му трепнаха за сетен път и се затвориха. Главата му се люшна настрани.
Извадих бяло перо от кожената си кесия. Тута ги харесваше, беше запленен от тях. Вече не мислех. Перото се появи в ръката ми, притиснах го в подгизналата от кръв туника и шепнешком дадох обет — обещах на отиващия си дух на Тута, че кръвта му скоро ще се смеси с бащината.
— Хей! — извика някой от тълпата, когато се изправих на крака и побягнах.
Подвоумих се дали да не се върна в дома на Тута и да съобщя новината и вероятно бе редно да поставя чувствата на семейството му пред своя обет, но дано ми простят боговете — не го направих. Втурнах се към леговището на Панеб, воден от разкъсваща сърцето гледка — кървавата диря, оставена от Тута.
Тичайки по улиците, благодарях на боговете за окаяната външност на Тива. Привличах малко погледи — хората се стъписваха при вида на окървавеното ми лице, един-двама дори подвикнаха след мен. Но никой и нищо не ме спря.
После внезапно се озовах там. Той не беше стигнал до свърталището си, влачеше се по улицата. Още ли беше въоръжен? Не виждах ножа. Отзад изглеждаше като всеки мърляв пияница. По хълбока му различих по-тъмни, пресни петна. Където бе избърсал кръвта на Тута вероятно.
Клеймото на убиеца.
Забавих ход. Сега, след като бе пред очите ми, се запитах дали мога да го направя. Усещах камата, увиснала тежко на колана ми. Да я извадя и да я използвам, бе съвсем различно от битката в укритието на Мена. Не аз убих Макета. Не знаех дали бих събрал смелост. Решението ми беше отнето.
Тук обаче вървях дебнешком след старец — пиян при това. Планирах убийство.
„Не, не е просто пияница — казах си, за да си вдъхна решимост. — Много, много по-лошо е. Той е убиец.“
Бях обещал да отмъстя. Това ли беше пътят на меджая? Не знаех. Но имах да плащам дълг. Да защитя семейството на побратим. Само това имаше значение.
Изправих рамене. Панеб спря. Като се опираше с длан на изронена варовикова стена, свърна в странична уличка. Тътрейки крака, подритна няколко високи глинени саксии и те паднаха на паважа. Приближих до него. Той се беше навел и несръчно се опитваше да вдигне саксиите. Бяхме само двамата.
— Обърни се с лице към убиеца си — изрекох и гласът ми падна като камък в тихия, неподвижен въздух.
Панеб застина, после пак посегна към саксиите; другата му ръка се полюшваше край коленете. Чух се странен звук. Подсмърчане. Като от плач.
Пристъпих по-наблизо.
— Дойдох да отмъстя за сина ти.
— Давай! — изрече той. — Довърши ме.
— Обърни се към мен — повторих.
Сграбчих камата и пристъпих още крачка напред. Исках да сложа край, ала и усещах, че въпреки дълбоката омраза не мога да го пронижа в гръб. Спомних си думите на Кхенса и жрицата. Запитах се дали един меджай би забил нож в гърба на врага. Запитах се дали изобщо има значение.
Исках Панеб да разбере. Да види. Да знае какво го очаква и от чия ръка.
— Не можеш, нали? — изхлипа той. — Не можеш да отнемеш живот, без да застанеш лице в лице с обречения. Разбирам те, момче. Заслужаваш уважение.
— Обърни се към мен — процедих през стиснати зъби; ножът пламтеше като горещ ръжен в ръката ми, усещах всяко кокалче на пръстите си. „Мъж, убил дете, не разбира нищо“ — помислих си.
— Добре, добре. Обръщам се — рече той.
Извъртя се бавно. Видях подпухнали очи, рошава брада, лице, което ми напомняше за Тута, макар при вида му омразата ми да стана още по-жестока.
После, като змия, той нападна.
Забелязах в последния момент. Хванал саксията, Панеб я вдигна от земята и с ръмжене я засили към главата ми.
Реагирах навреме. Отблъснах я и саксията се строши в лакътя ми. Болката вцепени ръката ми, извиках. В същия момент в другата му длан се появи нож и той се спусна към мен.
Часове наред с Ая се бяхме упражнявали с дървените саби; тракайки с мнимите остриета, повтаряхме едно и също движение отново и отново. Смеехме се, целувахме се, играехме както в Сива. Не спирахме обаче да тренираме, да се обучаваме.
Странно, но често говорехме за бащата на Тута. Невидимият враг, когото се опитвахме да надвием, мъжа, когото си представяхме, упражнявайки стъпки и движения. През цялото време — откакто го бях зърнал в Завти — той беше в мислите ми.