И сега той бе срещу мен. Нападаше ме не с дървена сабя, а с истински нож. Ала вместо страха, с който в Завти се бях борил за живота си, сега се изправих срещу него със съзнанието, че мога да го победя; страхът не ме подтикваше да бягам, а да преценявам ясно последствията. Бях готов. Обучението ми не беше достатъчно, бях самоук, но все пак се справих. Без никакво усилие, сякаш ми е втора природа, парирах атаката, десницата ми се заби с такава сила в китката му, че изби ножа му и той издрънча на плочника.
Възползвах се от предимството. С една крачка напред и с един замах забих камата под ребрата му и нагоре към сърцето, прерязвайки единствения му болезнен вик.
Устните му оформиха кръг. Очите му се разшириха и се впиха в моите. Пръстите му се пресегнаха да ми издерат лицето — последно дело на умиращия, преди боговете да го призоват. Сетната искра живот изтля, коленете му се подгънаха и той падна назад, повличайки ме със себе си. Надвесих се над него, стиснал дръжката на забитата в сърцето му кама.
— Това е за Тута — просъсках и завъртях острието още веднъж.
Панеб изпружи тяло, изгъргори и толкова. Беше мъртъв.
По-късно мислих дълго за това. Как убих човек. Спомнях си как светлината напуска очите на Панеб, как взех перото, потъмняло от кръвта на Тута, и го натопих в кръвта на баща му, шепнейки, че обетът е изпълнен.
Много нощи кошмари ме изтръгваха от съня; събуждах се понякога, протегнал ръце, сякаш е невъзможно да са извършили нещо толкова ужасно.
Ая ми помагаше, разбира се. Говорехме дълго. Разбирах, че съм изпълнил обещание. Разбирах, че съм защитил семейство. Ая ме подкрепяше и когато една нощ се събудих с представата как светлината помръква в очите на умиращ човек, тя ме попита:
— Той ли беше? Панеб?
— Не — отвърнах. — Беше Тута. Мислех за своя приятел и брат Тута.
41
Отложихме отпътуването. Изглеждаше редно да останем с майката и сестрата на Тута, за да им помогнем. Ала всъщност не можехме да направим друго, освен да скърбим с тях и майката на Тута го разбираше. Един ден тя най-сетне се обърна към Ая:
— Двамата с Байек трябва да тръгнете. Имате задача. Знаеш, че това би пожелал Тута.
Права беше, разбира се. Послушахме я. Прекосихме реката и отидохме в гробището при Кхенса и Нека. Сбогувахме се със Сети, който щеше да остане с бременната си съпруга. После поехме към Асуан и остров Елефантина, до където смятахме, че ще стигнем за пет-шест дни.
Не забравих Тута. Никога нямаше да го забравя. Нощем край огъня изваждах перо от чантата си, за да си го спомня. Въпреки това и макар че той винаги беше и щеше да бъде с мен, колкото повече се отдалечавахме от Тива, толкова по-съсредоточени бяхме върху предстоящата мисия.
Какво бе успял да ни каже Нека за меджая, затворен на Елефантина? Не много. Управниците на острова прилагали стари закони, използвани срещу меджаите в околността преди години, когато били нарочени за реална заплаха за обществото.
Вероятно смятали баща ми за самозванец както множеството мними меджаи, нароили се напоследък — човек, заслужил наказание дори само защото си е присвоил името меджай и навярно поощрява други да възприемат доктрината им.
Чудех се как ли биха се почувствали, ако разберат, че в ръцете им е попаднал един от последните истински закрилници на Египет?
Движехме се към Асуан покрай реката. В града минахме край навесите, просторите с пране и прекосихме централния площад. Стигнахме до пристана, откъдето се виждаше Елефантина. С лодка преплавахме до острова и после, за да не привличаме внимание, устроихме лагер без огнище в закътана падина недалеч от водата.
Храмът на Кхнум се намираше на южния бряг. Там според Нека държаха татко — в яма до стражевата кула.
През първия ден Нека обходи околността. Върна се следобед и всички седнахме в кръг да обмислим план. Край нас минаваха фелуки с платна, пърпорещи от вятъра; лодкарите си подвикваха и на фона на звънките им гласове Нека чертаеше с пръчка схема на величествения Храм на Кхнум.
— Тук — посочи стражевата кула, обозначена на рисунката в пръстта — държат затворниците. Баща ти е единствен в момента.
— Мъчат ли го? — попитах.
— Едва ли се грижат добре за него — сви рамене Нека. — Но той е меджай. Ще се справи.
Усетих длан върху ръката ми.
— Но как? — каза Ая. — Как са го заловили?
От двама ни тя знаеше повече за меджаите. Докато пътувахме, споделяше с мен наученото. Обясни ми, че са подложени на гонение из цялата страна. Тя не беше близка с баща ми, ала мнението й за него явно се бе променило след разкритието, че е меджай. Не бих казал, че е започнала да го харесва, но поне показваше уважение към него.