От дома на Хемон и Сабестет беше взел два буркана вино, от което да пие. Докато седеше и отпиваше от виното, преповтаряше наум признанията на стария мъж.
Разполагаше с имена. Мисията можеше да продължи.
Старецът бе казал на Бион, че Сабу и синът му са в Елефантина, и той се запъти натам. Беше наясно, че тази част на страната се слави с омразата си към меджаите. Историята не беше на страната на древните закрилници в този край. Това само по себе си го превръщаше в необичайно място за укритие.
Както се и очакваше, още през първия ден в Асуан Бион научи, че меджай на име Сабу е затворник в Храма на Кхнум на остров Елефантина. Никой не беше чувал за Байек. Стори му се странно, че хората знаят за меджая, затворен в храма, но го поглеждат празно, когато ги попита за сина. Интересно.
— Е, старче — каза си той, — каква ти е била играта?
44
— Какво правим? — каза Нека.
Четиримата се бяхме сгушили в изоставена постройка недалеч от главния портал на Храма на Кхнум. При нормални обстоятелства можехме да ударим с хвърлен камък стената на светилището, но обстоятелствата не бяха нормални — дори не виждахме храма, а пищящият вятър щеше да отнесе камъка.
По пътя от лагера ни до храма вятърът ни брулеше свирепо, разбира се. Никой разумен човек не би дръзнал да излезе в подобна буря. Бяхме се увили от главата до петите, закривахме очи с длани и вървяхме с гръб към вятъра, докато стигнахме до заслона, посочен от Нека.
Сред яростната буря Нека не бе успял да изрази съмненията си — бяха много и сега се отприщиха отведнъж. Кхенса ми се усмихна широко.
— Не бой се, той е разузнавач, затова е предпазлив. В кръвта му е.
— Това е лудост — настоя Нека. — Лудост е да поемаме такъв риск.
Очите на Кхенса блестяха през процепа в синия шал, омотан около главата й. Спомних си колко бе посърнала преди седмици след битката в убежището на Мена и макар да не би признала, откакто поехме към Елефантина, изглеждаше ободрена; прие с въодушевление идеята на Ая — да използваме бурята като прикритие и да нападнем сега в хаоса. Посоката на вятъра беше подходяща. Боговете ни се усмихваха. Докато Нека търкаше сънливо очи, Кхенса грабна копието си и на бърза ръка, сякаш за да потвърди прераждането си, намаза лице с бял тебеширен прах.
А сякаш в знак на несъгласие Нека отказа да намаже своето.
— Всички стражи ще бъдат будни — посочи той сега, изтупвайки пясъка от дрехите си.
Кхенса изсумтя.
— Нима? Ние не бяхме — докато тези двамата не ни събудиха. А и бурята ще им отвлича вниманието. Слушай, Нека! В укритието на Мена, когато видяхме, че са те пленили, аз исках да изчакаме, а Сети ме разубеди. Ако бяхме изчакали? Какво щеше да се случи? Представяш ли си на какви мъчения щяха да те подложат? Трябва да си благодарен, че взехме прибързано решение. Избирай, Нека! Да участваш в безумния ни план, или да се върнеш и да наблюдаваш отдалеч?
Нека отвърна:
— Забрави третата възможност.
— Която е? — гласът на Кхенса прозвуча сухо, но очите й се усмихваха, сякаш знае какво ще й каже той.
— Да умра тук с вас — промърмори Нека, решен да остане в лошо настроение.
— Искаш ли? — попита ведро тя.
За момент той замълча, после по лицето му се изписа усмивка. Разбрала, че е отстъпил, Кхенса натри длани с тебешир от лицето си и намаза неговото.
— Това е единственото ми желание — рече с въздишка той и с театрален жест се пресегна да вземе копието си.
Не знаехме много. Всъщност нищо, освен че държат баща ми в яма в стражевата кула, и дори това, както побърза да ни напомни Нека, бе стара информация — редно бе да я потвърдим, преди да предприемем каквото и да било.
Планът следователно бе да нахлуем в стражевата кула под формата на двама нубийци, двама сиванци и пясъчна буря.
Какво би могло да се обърка?
Излязохме от заслона. Поне нямаше нужда да се прокрадваме пълзешком. Веднага ни заслепиха пелени от пясък, сипещи се върху ни. Никой постови не би ни забелязал. Дори да различат неясен силует, движещ се към тях, не биха могли да определят дали е на човек, или на животно. Както посочи Ая, изненадата бе истинският ни съюзник. Все пак кой глупак би се осмелил да си подаде носа навън в такова време?
Вятърът виеше; пясъкът ни блъскаше с неумолими, безмилостни вълни.
Когато наближихме храма, насочихме тревожно погледи към бойника, където според Нека денонощно бдеше войник с лъка. Повеите на вятъра обсипваха с пясък каменната стена и всеки здравомислещ постови би се прислонил зад нея, а ако дръзне да надникне, не би видял нищо.