Но ако вятърът стихне? Ако спре за по-дълго, та пясъкът да се слегне и да разчисти хоризонта? Дали стражът ще си спомни дълга и ще огледа околността?
Тази мисъл изместваше всички други, докато се движехме уязвими към храма, проклинахме пронизващия вятър и същевременно се молехме да не секва, за да ни прикрива. Когато най-сетне стигнахме до подножието на кулата, поспряхме за момент да се насладим на облекчението.
Спогледахме се. Обрулени от вятъра, лицата ни пареха под шаловете. Нека изглеждаше съсредоточен, оставил настрани възраженията. Кхенса излъчваше воля за действие, Ая изглеждаше изпълнена с решимост.
Приближихме до портата — двукрила дървена грамада, през която минаваха каруци и двуколки; отстрани имаше вградена по-малка врата. Тук бурята издаваше по-различен шум — пясъчните пелени биеха в дървото. Кхенса ни погледна изпитателно. Бяхме само четири чифта очи, но очите ни казваха „да“, готови сме. Получила безмълвно позволение, Кхенса предприе следващата стъпка. А именно да провери дали има някой вкъщи.
Тя вдигна юмрук и похлопа. Зачакахме. Ще чуят ли тропота сред свистенето на вятъра?
Чуха го и отвътре дойде отговор:
— Кой чука?
Гласът бе приглушен, далечен.
— Смилете се! Отворете! — отвърна жалостиво Кхенса. — Иначе на съвестта ви ще лежи смъртта на дете!
— В тази буря? Луда ли си? — подвикна с негодувание гласът.
Кхенса подбели очи, но изигра ролята си докрай.
— Затова търся подслон, уважаеми! Ще се вмъкна през вратичката, преди да усетите и полъх от бурята, обещавам.
Сякаш да подчертае колко критично е положението, вятърът задуха още по-силно и разтърси дървената врата.
— Добре, добре — каза неохотно гласът, все едно Кхенса контролираше стихията.
Чух да се отдръпва резе. Погледнах към Ая. Запитах се дали може да прочете мислите ми. Сигурно, защото си мислех, разбира се, че след минути ще видя баща си. И не само ще го видя — ще го спася.
Навярно тя не мислеше нищо подобно. Може би отново се питаше защо Сабу се е оставил недодяланите елефантински стражи да го заловят. Може би в ума й отново се въртяха съмненията, че нещо не е наред.
После вратата се отвори.
45
Втурнахме се вътре — ние четиримата и бурята. Кхенса беше първа, блъсна вратата в лицето на войника от другата страна и той залитна назад, размахал безпомощно ръце.
Вятърът затръшна портичката зад гърбовете ни. Застанал зад Кхенса, Нека вече вадеше стрела от колчана. Опъна тетивата на лъка с главозамайващо бързо и плавно движение и се прицели в стража над нас. В следващия миг стражът се стовари като кървав вързоп върху плочника.
Бурята връхлетя в закрития двор, където се намирахме — предимство в наша полза, равняващо се на още десетина воини в редиците ни. Двамата с Ая отворихме двукрилата порта, за да пуснем вятъра вътре, и благотворното му присъствие надмина очакванията ни. В отговор проехтя вик и друг страж — вече с извадено оръжие — се появи сред пясъчната пелена.
Кхенса, справила се с мъжа, който ни отвори вратата, повали новодошлия с копието. Нека ни махна с ръка да се придвижим навътре. Предупреди ни на висок глас да внимаваме — продължихме предпазливо напред, за да не пропаднем в ямата, която можеше да е навсякъде. Откъм пясъчната вихрушка долетя стрела и ни подмина, пусната напосоки, с надеждата да улучи целта. Пълзяхме напред по корем в по-спокойния въздух под бурята и опипом търсехме ръба на ямата.
Чувахме крясъци. Стражите явно се прегрупираха. Друга стрела изсвистя сред вихъра. Войниците стягаха редици. Ние от своя страна се възползвахме от предимството на бурята и вдигахме шум, за да създадем впечатление, че сме много.
Най-сетне открихме ямата. Плъзнах длани до ръба и се надвесих над дълбоката, сякаш непрогледна бездна.
— Татко! — извиках.
В отговор различих движение долу; видях очи да блестят в мрака. Бурята, която бяхме пуснали в укреплението и сега бушуваше около нас, не достигаше подземието. Нека пропълзя до мен, влачейки дълго въже.
— Много мило от тяхна страна, че са ни го оставили под ръка — ухили се той.
Съвсем наблизо имаше забит в земята кол с пределно ясно предназначение. След секунди навитото около кола въже се спусна в ямата.
— Ще ви прикривам — рече Нека и се отдръпна настрани.
— Хвани въжето, татко — извиках в черната дупка на фона на крясъци, подсказващи, че недалеч се е разразило сражение.
Нямахме време. Нека зареждаше лъка със стрели и ги пускаше. Чувах звънтенето на тетивата и през пясъчната пелена виждах как се мярка лицето му, изопнато от решимост. Нубиецът отново се бе нагърбил с работа колкото за цяла армия, докато тримата с Кхенса и Ая с все сили теглехме въжето. Изжулените ни длани пламтяха, ала забили пети в земята, стъпка по стъпка, продължавахме да дърпаме, крещяхме с пълно гърло и надавахме възторжени възгласи, защото краят на мисията ни беше близо и не беше за вярване, че четиримата сме успели да осъществим толкова дързък спасителен план. Бяхме на крачка от победата.