По-късно, когато всичко приключи, Ая ми каза, че видяла как затворникът се подава от тъмницата, как се катери по въжето, подпрян с крака върху ръба на ямата.
Аз не виждах нищо. Нямах представа.
Още преди пленникът да превали ръба на ямата обаче, Ая разбрала.
Разбрала, че това не е моят баща.
46
Бурята сякаш замря в отговор. Сякаш и тя споделяше изумлението, с което се спогледахме и после пак насочихме очи към затворника. Онемели, забравихме да го попитаме кой е, какво прави в ямата и дали наистина е меджай. Самият факт, че не е Сабу от Сива, че не е баща ми, ме вцепени.
Нека притича, залитайки, до нас. Разбрал, че затишието ще вдъхне смелост на стражите, той ни подтикна:
— Хайде! Да се махаме оттук!
Сетне погледна към освободения затворник:
— Здравей, Сабу — поздрави го.
— Това не е Сабу — каза Кхенса, възвърнала си дар-словото. — Присвоил си е името му. — Пресегна се към мъжа, сграбчи го за мръсната туника и добави: — Ще ми се да те хвърля обратно в ямата. Кой си ти?
Ужасен, мъжът клатеше глава и движеше устни. Беше стар, с побеляла коса и шарещи диво очи.
— Какво? — възкликна Нека, забравил за момент битката. — Казаха ми, че е Сабу. Меджаят Сабу от Сива.
Дръпнах Ая настрана.
— Знаела си — казах, пронизвайки я с поглед. — Нали?
Тя се отскубна от ръката ми.
— Не знаех, разбира се. Предполагах.
— Трябваше да…
— Опитах — настоя тя.
Така беше. Поех си дълбоко дъх, за да уталожа надигащия се гняв. Ая не беше виновна.
— Кой е той тогава?
Тя сви рамене.
— Не знам. — Обърна се към уплашения пленник, все още в хватката на Кхенса: — Как се казваш?
— Сабу, Сабу — проломоти той; устните му бяха овлажнели, очите — разширени от страх и объркване. — Меджай, меджай.
И двамата въздъхнахме. Очевидно беше, че разпитът на този безумец няма да доведе до нищо.
— Трябва да изчезваме! — подвикна ни Нека.
Бурята вече не ни осигуряваше прикритие; скоро щеше да стихне съвсем и да ни изложи на показ. Нека пусна две стрели към мястото от другата страна на ямата и бе възнаграден с крясък, изразяващ или изненада, или болка; достатъчно, надявахме се, да ги задържи още няколко минути.
— Да бягаме! — повтори Нека. — После ще водите разговори!
Прав беше.
От тъмнината изсвистя стрела и се заби в земята зад него. Последва я втора, после трета. Вятърът стихваше, въздухът се проясняваше, виковете на войниците ни показваха недвусмислено, че се прегрупират.
— Кой е там? — раздаде се глас — предпазлив, но и властен.
Не бяхме в настроение да отговаряме. Раздърпани, разочаровани и изтощени от битката, се оттеглихме през портата и се втурнахме срещу вятъра, чийто сетни пориви сякаш ни порицаваха, наказваха ни за глупостта.
Погледнах към Ая и в очите й съзрях единствено болка, че е излязла права. Пустошта пред портата се стелеше сякаш до безкрай, пясъчните вихрушки се мержелееха пред очите ни, но аз почти не долавях суматохата. С бойни викове група войници заобиколиха стражевата кула и се спуснаха към нас с извадени саби. Други се строяваха, вдигнали лъкове.
— Стойте! — изкрещяха те в хор и ако намерението беше да ни спрат, определено ги разочаровахме.
Кръвта ни кипеше, инстинктът за оцеляване ни пришпорваше напред. Нека извади стрела от колчана си, извърна се назад и пусна стрелата — всичко с едно движение. Прицелът му беше точен — един от войниците с лъкове се строполи. Страж със сабя се опита да препречи пътя на Кхенса, но копието й описа къса дъга отдолу нагоре и мъжът падна пронизан.
С крайчеца на окото зърнах втори войник да насочва лъка си към Ая. Надигналият се вятър отнесе предупредителния ми вик и аз се втурнах към нея с мисълта „Не!“ и с крясък:
— Ая! Залегни!
В същия момент стрелецът изпусна оръжието си и се улови за шията, откъдето стърчеше стрела. Откъде бе дошла? Не от Нека и от Кхенса. Нямах представа. Продължих да тичам, крещейки на другите да побързат. И, слава богу, последните стражи изостанаха зад нас.
Дотичах до Ая и казах запъхтян: