— Някой стреля… Спаси ти живота.
Тя ме погледна и се почудих дали мисли същото като мен. Не спирахме да бягаме, взрени в мътния въртоп на мрака, където не съзирахме и помен от загадъчния стрелец.
Пред нас бяха Кхенса, Нека и затворникът; зад нас — храмът и все по-далечните викове на войниците. Луната осветяваше пътя ни, продължавахме да тичаме, докато Кхенса най-сетне даде знак и свърнахме от пустошта към дърветата, опасващи острова. Сред пукот на строшени вейки си проправяхме път през гъсталака. Най-после усетихме влажна земя под краката си и излязохме на брега.
Там Кхенса вдигна юмрук да ни спре, клекна и ни посочи да се съберем край нея. Гърдите й се повдигаха трескаво, дишаше на пресекулки и оглеждаше отряда си с очи, блеснали от вълнение пред опасността.
— Следят ни — каза тя.
Глас от тъмнината я прекъсна. Сепната, тя вдигна копието, готова за схватка.
— Не е трудно при шума, който вдигате — произнесе невидимият преследвач и излезе от сенките.
Скочихме на крака. Всички посегнаха към оръжията си. Всички без мен. Познах гласа и фигурата на човека, който пристъпи на поляната, ядосано отмятайки настрани ниските клони. Огледа ни гневно.
— Мъртви сте, до един — рече баща ми.
47
Изглеждаше почти същият както когато го видях за последен път. Може би не толкова спретнат без напътстващата ръка на мама. Дългата му коса бе прибрана на опашка, брадата му беше щръкнала, лицето — малко по-обветрено и набраздено отпреди.
И по-недоволно. Татко не пламваше лесно; по-скоро тлееше. Мама винаги казваше, че е като бавна вода, спокойна на повърхността, но е опасни подводни бързеи и течения. О, сега повърхността бушуваше, бузите му бяха почервенели и очите му мятаха обвинителни искри.
— Сабу — кимна суховато Кхенса с жест, показващ разбиране, че двамата с него трябва да поговорим насаме. Нека също се отдръпна от пътя на татко.
На ядосания ми баща.
„Богове!“ — помислих си, когато той се обърна към мен, приковавайки ме с остър поглед. Колко по-различна си представях срещата ни. Мечтите на малкото момче дълбоко в мен. Каква наивност! Нямаше прегръдка. Нито поздрав. Нито благодарност. Само…
— Какво правите тук? — процеди през зъби той.
— Дойдохме да те спасим — заекнах безпомощно.
Той разпери ръце, стиснал лъка си в едната.
— Приличам ли на човек, който има нужда от спасение?
— Не — отговори с равен глас Ая и посочи клетото същество, свито в краката ни с ужасено и объркано лице, сякаш очакваше да го връхлети лавина от камъни. — Но той имаше нужда.
Татко коленичи и заговори освободения затворник с омекнал глас и изражение:
— Изпълни добре дълга си, Бес. Съжалявам, ако съм ти причинил страдания. Благодаря и на теб, и на семейството ти. Надявам се възнаграждението да ви зарадва.
— Благодаря, Сабу, благодаря — успя да прошепне Бес, кимайки трескаво; ококорените му очи шареха насам-натам, но макар и не напълно успокоен, изглежда се беше опомнил.
— Защо? — попитах. — Защо си имал нужда от него?
Татко се изправи с въздишка.
— Краткият отговор е, че исках да поставя клопка и ми трябваше примамка.
— Каква клопка? — попита Ая.
— За убиец. Убиец на меджаи. — Той замлъкна. — Знаете за меджаите, предполагам, щом сте стигнали чак дотук?
Кимнах и погледите ни се срещнаха.
— Затова ли напусна Сива? — настоя Ая. — Нищо общо ли няма с Мена?
— Мена…
Татко явно си спомни и се обърна към Кхенса, която му кимна утвърдително от мястото, където се бе оттеглила.
— Мена е мъртъв, Сабу.
— Благодаря, Кхенса, благодаря. — Той се обърна към Ая: — Не, причината да напусна Сива няма нищо общо с Мена. Има общо със съобщение, че меджаите са под заплаха.
— Убиец? — попитах.
Татко кимна.
— Мъж, който владее занаята си, Байек. Уби Емсаф, потомствен меджай, ненадминат боец и разузнавач. Убиецът е методичен и безмилостен. Затова се надявах да го хвана в капан.
— Съжалявам, татко — казах.
Лицето ми помръкна; сведох глава. Той обаче улови ръцете ми.
— По-късно ще има достатъчно време за укори и ще има укори. Сега обаче се радвам да те видя — всички вас — и съм доволен, че уменията ви са се подобрили, откакто напуснах Сива. Ще премахнем някои лоши навици, разбира се, но…
— Чакай — Кхенса вдигна ръка, за да замълчим.
— Какво? — попита татко.
— Някой е наблизо — отвърна тя. — Може би клопката ти все пак е проработила. Някой идва. — Тя присви очи и кимна бавно. — И е добър.
— Сигурно е той. Да го довършим, тук и сега — рече татко и вдигна лъка с мрачна решимост.