— Искам Ая да стане моя жена.
Татко отпусна сабята. Преди миг очите му бяха зорки и съсредоточени — учеше ме как да преминавам от защитна позиция с водещ ляв крак към контранападение. Сега погледът му стана замислен.
— Разбирам… — Той сбърчи вежди; подготвих се за възражение, но сгреших. — Тогава го направи — рече татко.
Преди няколко дни се бяхме отклонили от камилски керван и си бяхме устроили бивак в самия край на пустинята. Същата сутрин излязох от шатрата, която делях с Ая, хвърлих поглед към татковата — чух го да похърква тихо вътре — и насочих поглед към пустинята. Пясъчна шир, дървета на хоризонта и в далечината — град. Във въздуха се носеше солен мирис на море и на влага, която слънцето скоро щеше да превърне в пара. Всичко се повтаряше сутрин след сутрин. Светът ми бе непроменен.
А аз?
Аз се бях променил. Бях толкова променен, че у мен сякаш не бе останала и следа от петнайсетгодишното момче, напуснало Сива преди много години.
Сега бях различен. Знаех своя път. Учех се да бъда меджай.
— Имаш още да учиш.
Татко винаги казваше така, щом дръзнех да предположа, че вече съм готов да се окича с този ранг веднъж и завинаги. Никога не ми казваше кога; повтаряше, че настъпи ли моментът, той ще разбере. А когато разбере, аз ще съм вторият, който ще научи.
След онази нощ в Елефантина се сбогувахме с Кхенса и Нека. Те щяха да се върнат при племето си в Тива, а ние да продължим по своя път. Тримата трябваше да изпреварваме с една крачка убиеца, който въпреки раната продължаваше да тревожи татко — призракът, „демонът“ го сподиряше като сянка.
Първо тръгнахме да се посъветваме със Старейшината, Хемон, и довереника му Сабестет. Пътувахме месеци до дома им в Джерти. Заварихме го безлюден и запуснат. Татко го погледна и рече:
— Богове, не отново!
Разпитахме из Джерти и страховете ни се потвърдиха — Хемон и Сабестет бяха убити.
Баща ми не понесе добре новината. Затвори се, сякаш беседваше със себе си. С Ая се грижехме един за друг и доколкото ни стигаха силите, му оказвахме подкрепа.
Отне месеци, но най-сетне той се съвзе и един ден, по време на лов призори, заяви:
— Обучението ти за меджай започва утре.
Думите му прозвучаха като признание — поне доколкото се простираха неговите възможности — че преди не ме е обучавал сериозно. Първо настъпи период, който той наричаше „отучване“, освобождаване от „лошите“ ми привички. Често се връщах мислено към часовете, през които с Ая бяхме тренирали в Тива — неправилно според татко, макар и не пагубно, като се има предвид, че сме импровизирали, самообразовали сме се.
През цялото време се местехме. Години на бягство, както се изразяваше Ая. Обучавах се, мисля, във всеки град и село в околността; шлифовах уменията си да се сражавам със сабя и станах майстор с лъка, превръщайки убийството и защитата в свой занаят.
Трупах знания и за възгледите, и за историята на меджаите. Навремето тези горди воини, в чиито редици се надявах да се включа, били царски стражи, закрилници на хората, на храмове и гробници, статуи и идоли. Били пазители на живота в Египет, отблъскващи враждебните сили.
Татко потвърди и онова, което бях научил от жрицата Нитокрис — макар да закриляли храмове и гробници (както до ден-днешен в Сива), влиянието на меджаите постепенно намаляло. Вече не били горди часовои, бдящи над камък, плът и кръв. Сега малцината оцелели пазели нещо далеч по-важно — светоглед, начин на живот, идеология. В един съществен аспект обаче между татко и Нитокрис имаше разногласие. Според него Египет се огъвал пред чуждата воля. Първо ни наложили идеологията на Александър, сега — римляните надигали властен глас, а сънародниците ни охотно, едва ли не възторжено, приемали тези промени. Великата Александрия, толкова обична на Ая, била издигната по образ и подобие на нашия завоевател.
— Не сме искали да ни натрапват начина си на живот — повтаряше татко. — Карат ни да боготворим статута, могъществото и златото и заличават боговете, наследството ни, Байек. Ала меджаите ще се възземат отново, за да възстановят принципите, които сме съблюдавали в по-прости, почисти времена. Ние сме част от това, Байек. Един ден ти ще носиш факела на вярата ни. Ще се възродим, сине. Хемон го предвиди и ние с теб сме движещата сила на възвръщането. Съдбата на меджаите зависи от нас.
Ая, разбира се, също бе до мен. Помежду ни наглед нищо не се бе променило, ала имах чувството, че всичко се е променило. Тя странеше от баща ми, той — от нея. Двамата се търпяха главно заради мен. Той не криеше, че според него Ая не би могла да бъде меджай — истински меджай; в негово присъствие тя не проявяваше никакъв интерес към Братството. Любознателността я подтикваше да ме обсипва с въпроси нощем, ала рядко споделяше мнението си, просто слушаше, макар да личеше, че изпитва съмнения. Разбираше колко е важно обучението за мен, независимо какви са чувствата й и дали меджайските идеи, както ги представя баща ми, съвпадат с нейните. Изпитвах несигурност. Все пак сърцето я теглеше към Александрия; беше застъпник на просвещението, а следователно и на съвременния начин на мислене.