Може би трябваше да говорим повече за това.
В едно отношение обаче двамата с баща ми бяха единодушни — че трябва да й бъда учител, както татко обучаваше мен. Преподавайки, човек се учи, отбеляза Ая и татко се съгласи на мига. Установихме режим: сутрин тренирах с него, следобед — с Ая, сменяйки ролята на ученик с тази на наставник.
Бяха щастливи дни. Поне за мен, а и за нея, мисля, защото ни напомняха за детството в Сива и за месеците в Това, когато бяхме наистина… заедно. Учехме, упражнявахме се и когато уроците свършваха, се радвахме един на друг. Намирах успокоение в прегръдките й. От устните й вкусвах омая. Беше възторжено време, изпълнено с любов и с радостта да откриваме воините у себе си.
Както всичко, разбира се, то бе обречено да приключи и в много отношения виновен бях аз, защото си въобразявах, че Ая е щастлива да води такъв живот. Винаги бяхме в движение, но тя се наслаждаваше на приключението, а и обичаше да учи.
Ала и аз обичах да уча и когато обучението ми напредна, се случи нещо непредотвратимо. Започнах да гравитирам около татко. Радвах се, че най-сетне успявам да зърна мъжа зад фасадата. Кръвната ни връзка най-после бе проговорила. Виждах обаче как това променя мен и Ая и взех решение, надявайки се да уравновеся нещата. Реших да станем съпрузи.
Съгласието на татко ме изненада.
Трудната част бе приключила, защото Ая щеше да приеме предложението ми, разбира се.
51
— He — каза тя.
Стоеше срещу мен, ръката й със сабята бе отпусната покрай хълбока — странна успоредица със случилото се сутринта с татко.
— Какво? Защо? Обсъдих го с баща ми, радва се за нас. — Видях как лицето й помръкна и се поправих: — Искам да кажа… Знаеш, че това би могло да ни създаде неприятности. Но той е щастлив, горд е. Иска да сме заедно. — Тя клатеше глава, но аз продължих упорито: — И когато обучението ми приключи, ще се върнем в Сива, за да поема своя дълг като закрилник и меджай.
— Не — повтори твърдо Ая. — Съжалявам, Байек, но отговорът ми е „не“.
Примигнах.
— Ще имаме къща. Деца. Ще поискам разрешение от леля ти.
Очите на Ая потъмняха от болка, но едва по-късно разбрах какво означава това.
— Ще наследя баща си, Ая. Ще стана пазител на Сива — не спирах. — И на идеите на меджаите. Най-важното обаче е, че с теб ще бъдем заедно. Не искаш ли да изживееш живота си с мен?
Тя вдигна глава, изопна рамене и с пламнали очи заби сабята в земята с такава сила, че острието затрептя.
— Не знам откъде да започна, Байек. Съпруга на закрилника на Сива… Съпруга на меджай. Замислял ли си се дали наистина вярвам в тази кауза?
— Не вярваш ли?
— Може би. Или пък не. Но не те попитах това. Въпросът ми е дали си се замислял.
— Не, но…
— Разбира се. Защото той ти е напълнил главата с всичките тези… — Размаха ръце, все едно пропъжда рояк мухи. — Идеи, които не подлагаш на съмнение. — Въздъхна шумно.
— Той те дърпа назад, Байек!
Изпитах гняв. Години наред тя ми беше давала свобода, позволи ми да скрепя връзката с баща си. Но дълбоко в себе си се съмнявах през цялото време. Не бях готов обаче да изразя съмненията. Прогоних ги и се опитах да я убедя. Протегнах ръце към нея, сякаш да хвърля мост над пропастта помежду ни.
— Имам теб — рекох. — Имам теб да ми помагаш да си задавам въпроси. Да науча всичко, което мога. Ти няма да ми позволиш да тъна в самодоволство. Той знае и това.
Тя поклати глава.
— Замислял ли си се какво искам аз?
Почувствах се неуверен, без опора. Въпросът не беше справедлив, ала и гневът ми не беше отшумял. По-рано се бях опитвал да говоря с нея. Тя отбягваше въпросите ми — от уважение, казваше, към това, което се опитвам да изградя с баща си.
— И още нещо — продължи тя. — Спомена, че ще поискаш разрешение от леля ми. Но нито дума за родителите ми в Александрия.
— Но ти не си ги виждала от години. От съвсем малка — защитих се, ала усещах, че е права.
Дори да ми беше минало през ума да посетя Александрия и както повелява традицията, да се опитам да убедя баща й, че съм подходящ кандидат за неин съпруг, несъмнено щях да отхвърля идеята. О, имах доводи, с които да го убедя — бях потомствен меджай, бъдещ закрилник на Сива; живеех в уютен дом, както подобава на най-уважаваните жители на града. Имах какво да предложа на бъдещата си невеста, това изобщо не ме притесняваше. И все пак представата да поема към Александрия ме ужасяваше по-силно от мисълта да се изправя в двубой срещу враг. И донякъде започнах да осъзнавам още докато тя говореше, това се дължеше на постоянното натякване на баща ми колко важна трябва да е Сива за мен. Как над всичко трябва да поставям дълга да закрилям родния си град и египтяните.