Ая го знаеше. И сега прочете мислите ми, и отговори сама на въпроса си:
— Не, надявал си се да не намесваш родителите ми, александрийците, нали? Защото те олицетворяват всички тревоги на баща ти? Неговият син сред широкия свят. Потенциална мишена за всички заради потеклото си.
— Отраснала си в Сива.
Слабо възражение. Знаех го.
— По рождение съм александрийка. Този велик град е бил мой дом и се надявам някой ден отново да ме приюти. Забрави ли това, Байек, сине на Сабу? Забрави ли мечтата ми някой ден да уча във великата александрийска библиотека? Или сметна, че ще зачеркна този план, за да съм с теб, а после да остана сама като Амхозе, твоята майка?
Обърках се. Не знаех какво да кажа. Бях сигурен само, че положението бързо се изплъзва от ръцете ми. Сцената, която си представях да се развие гладко, се носеше стремглаво като уплашено животно в грешната посока.
Ая обаче имаше право. Често се тревожех за мама, останала сама у дома. Често ми се приискваше да попитам татко за нея, ала преглъщах името й, притеснен да не предизвикам разрив помежду ни.
— Докато обмисляше своя път, хрумна ли ти поне веднъж, че аз може би обмислям своя? — попита Ая.
— Разбира се — отговорих и презрях отчаянието в гласа си; не можех обаче да позволя нещата да се развият така, трябваше да я убедя.
— Не си — рече тя. — Просто си търсел начин да угодиш на баща си.
— Да му угодя ли? Как? Той одобрява брака ни, ако това имаш предвид.
Тя хвана сабята, изтегли я от земята и пак я заби. Ако жестът целеше да разсее гнева й, явно не успя, защото когато заговори, думите се процеждаха ядно през зъбите й.
— Баща ти никога не ме е харесвал.
— Но ти току-що каза…
— Байек, наистина ли не разбираш? Какво ти повтаря баща ти? Как меджайският род трябва да бъде продължен, нали? Затова се е съгласил да се свържем в брачен съюз. Това няма нищо общо с мнението му за мен. Не го интересува дали се обучавам, или не, стига да се науча да защитавам себе си и наследниците ти. Знае, че съм най-добрата възможност да се продължи кръвната линия. Сега вие двамата сте единствените потомствени меджаи може би в цял Египет. Той иска да си отгледа още един и би използвал всеки удобен случай.
Гневът ми се надигна отново. Не толкова заради думите й, а понеже съзнавах, че е права. Надявах се това да не е от значение — все пак се обичахме. Оказа се, разбира се, че за Ая има значение, и то голямо.
Разперих ръце. Търсех думи — не помирителни, а изразяващи чувствата ни. Намерих само въпрос:
— Защо не ми каза, че се чувстваш така?
Тя се изненада. Понечи да отговори гневно, но се поколеба, явно смутена.
— Бях… бях глупава. — Сведе глава, пое си дълбоко дъх и ми се усмихна тъжно. — Исках да ти дам възможност да опознаеш баща си, затова се отдръпнах. Но не биваше да мълча.
Това обясняваше защо не получавах отговори на въпросите, които й бях задавал по-рано — какво мисли за идеите на меджаите, представени ми от татко.
— Не си виновен ти — продължи Ая. — Опитваше се да говориш с мен. Аз просто… не исках да заставам между вас. Трябваше да съм по-искрена — добави тя печално, но гордо.
Протегнах ръце към нея. Този път тя се притисна в обятията ми. Двамата мълчахме, замислени как през тези години се бяхме сближили и същевременно отдалечили. Предстояха ни доста разговори.
— Ще обсъдим предложението ми по-късно — казах. — Първо нека се опитаме да поправим нещата между нас.
Усетих как устните й се разтягат в усмивка и се успокоих донякъде.
— Ще продължим да тренираме. Няма да прибързваме — додадох.
Тя поклати глава и лекичко се отдръпна. Отстъпи на няколко крачки от мен и си пое дъх.
— Байек, искам да ти кажа нещо.
— Какво? — учудих се, но вече не изпитвах гняв. Бях объркан, нетърпелив да обсъдим откровено всичко, премълчавано през последните години.
— Няма да тренираме. Реших да се върна у дома.