52
Разбрах какво ми казва, разбира се, но не се осмелих да призная, че разбирам, защото така щях да удостоверя истината, а не исках това да е истина.
— В лагера ли? — попитах.
Тя поклати леко глава.
— Не, Байек. В Сива.
— Всички ще се върнем скоро там, когато…
Ая отново въздъхна с раздразнение.
— Когато обучението ти приключи, да. Когато баща ти реши, че ти е втълпил напълно идеите си, и започнеш да говориш с главоблъсканици като него. Когато спре да се страхува за теб. Това ли искаш? Всички да се върнем в Сива, когато той реши.
— Не забравяй, че ни преследват.
Не разбирах защо бърза, макар вече да усещах ясно чувството за неотложност.
Тя отклони поглед, скръстила ръце и с вирната брадичка.
— Не съм забравила — отговори. — Не ми е позволено да забравя. И все пак няма и помен от преследвача. От години, Байек, от години.
— Едно мигновение.
Тя се удари с юмрук по гърдите.
— Не и за мен. За мен не беше мигновение, защото не следвам своя път, забрави ли?
— Затова ли се връщаш вкъщи?
Бях объркан, но поне разговаряхме. Усетих, че и на нея й олекна, осъзна, че да говорим е добре, макар темата да е трудна.
— Не.
— Защо тогава? Защо искаш да се върнеш?
И преди ли бяха просълзени очите й, или едва сега забелязах? Както и да е. Видях сълзите и останах поразен, защото Ая плачеше рядко и това ме смути, сякаш светът се е объркал съвсем.
Излязох прав.
— Леля Херит е болна — каза Ая.
Ето я причината. Най-сетне разбрах. Но ми трябваше известно време да я осмисля. Сърцето ми се сви от съчувствие, защото никой не знаеше по-добре от мен каква обич изпитва тя към леля си. Херит бе единственият настойник, когото познаваше истински, макар да боготвореше отдалеч родителите си, отдадени на науката. Докато моята връзка с татко открай време беше… хм, да речем „сложна“, нейната с леля й бе коренно различна. Херит обсипваше с нежност момиченцето, дошло от Александрия. Гордееше се с племенницата си. Погледнеше ли към Ая, по лицето й винаги се изписваше смесица от всеотдайност и обожание. Разбирах, защото понякога и аз изпитвах същото. От своя страна Ая се отнасяше към леля си с уважение и привързаност. Понякога гледаше отвисоко на съгражданите си в Сива, ала никога не я бях чувал да изрече лоша дума за Херит. Нито веднъж не бях забелязвал да проявява и капчица раздразнение или презрение към нея. Вестта, че Херит е болна, бе потресла Ая, естествено. И затова бе решила да се върне у дома.
Възможно ли беше обаче? Възможно ли беше, след като ни преследват?
Дали татко щеше да й разреши? И…
Мисълта ме порази като гръм от ясно небе.
— Чакай… Откъде знаеш? Откъде знаеш, че е болна? О, не, не си…
Тя кимна предизвикателно.
— Направих го. Исках да разбера как е. Надявах се само да й съобщя, че сме добре, и да чуя същото в отговор. Не предполагах, че ще получа лоша новина.
Главата ми пламна. В ума ми изплува заплашителният образ на татко и макар да се възневидях, почудих се какво ли ще каже той. Как ще реагира, ако открие, че Ая ни е поставила в опасност, изпращайки послания? Не беше редно обаче да ме занимават подобни мисли, нали? Ала дори без опасението, че ще предизвикаме гнева на татко, тревогата ми беше оправдана и основателна.
— Опасно е! — избухнах. — Как можа да…
Замълчах, овладях гласа си и вдишах дълбоко. Ая отстъпи крачка назад и на лицето й съзрях противоречиви чувства — непокорство, решимост, безпокойство за мен; преобладаваше обаче неотстъпчивостта.
— Връщам се вкъщи — каза спокойно тя, ала в гласа й имаше нотка гняв.
Почувствах се предаден, изоставен и уплашен, че убиецът ще ни открие и ще погуби татко, мен, нея.
— Как можа? Знаеш колко е опасен мъжът, който ни преследва!
— Искаш баща ти да те чуе ли? — отвърна тя.
Изглежда не говорех толкова тихо, колкото смятах.
— Ще разбере и без това — отсякох.
— Как? Ти ли ще му кажеш? — сряза ме тя в отговор.
Страхувах се как ще реагира той. Ядосвах се на себе си, задето се страхувам, и още повече на Ая, защото се питах дали не е права за него, за истинските му намерения. Съмненията — след като толкова се домогвах да се сближа с баща си — ме сломиха. В друг свят, в друго време, в някакво по-хубаво бъдеще, може би двамата с Ая щяхме да се посмеем над случилото се; тя ще се извини, ще каже, че е прекалила, не е съумяла да ми обясни добре какво изпитва, а аз ще отвърна: „Не, аз прекалих, бях уплашен, бях сляп. Така ми се падаше.“ И всичко ще си дойде на мястото.