Ала не сега. Сега бях в плен на обезсилващото чувство, че нещата внезапно и ужасно ми се изплъзват. Най-съкровените ми надежди изтляват.
— Трябва да му кажа.
— Защо?
— Ще ме попита защо се налага да се преместим например.
Тя разкриви лице.
— Може би няма преследвач. Замислял ли си се? — Ръката й описа полукръг, обхващащ хълма, на който стояхме, лагера ни долу, пустинята около нас и града в далечината. — Да виждаш някого да ни дебне?
— Това не значи нищо. Само че още не е наблизо.
— Никой не ни търси, Байек. Това исках да кажа. Както и да е. Кажи на Сабу каквото искаш. Няма да съм тук да го гледам как ми се цупи. Да, изпратих вест преди месеци. Получих отговор. Тръгвам утре сутринта.
Тя обичаше леля си. С все сърце. Ако беше моята майка, какво щях да направя? Поех си дълбоко дъх, изтласках всички други мисли и кимнах. Въпреки последствията само тя имаше право да реши.
— Добре.
Ая ме погледна и каза с омекнал глас:
— Тръгвам сутринта, Байек. Това означава само, че известно време няма да съм тук. Не че ще изчезна завинаги.
Усмихнах се обнадежден, ала изморен до краен предел.
— Ще кажа на татко сутринта. След като тръгнеш — рекох.
— Добре.
53
На другата сутрин се събудих и излязох от заслона. Очите ми веднага се насочиха към полянката, където пасяха конете ни. Нейният го нямаше. Ая си беше тръгнала. Срещу мен шатрата на татко пошляпваше леко от вятъра — беше празна. Погледнах към хълма, където тренирахме всеки ден, и го видях — с гръб към мен се спускаше напред и се завърташе с развяна туника.
— Къде е Ая? — попита той, когато се облякох и отидох при него.
Рядко ни назоваваше по име. Особено по време на тренировка. Изглежда го смяташе за слабост. Тази сутрин, точно тази, навяваше горчивина.
— На лов ли е? — продължи татко.
— Не, отиде си.
Той се втренчи в мен.
— Отиде си?
— Вкъщи — казах. — В Сива.
— Защо не съм уведомен?
Снощи охотно бих взел неговата страна; съмненията обаче ме бяха подтикнали към размисъл за мен самия. Зората бе вляла в сърцето ми неизпитвано преди и неочаквано негодувание срещу баща ми. Не подозирах, че е възможно, ала го имаше.
— Как защо? Щеше да й забраниш.
— Щях.
— Това е отговорът.
Съсредоточеното внимание, с което обикновено провеждаше тренировката, изчезна, заменено от гняв. Той пристъпи напред и замахна със сабята. Парирах я с моята и металът иззвъня като утринна камбана, пронизваща омаята на изгрева. Китката му се извъртя, сабята му се стрелна към мен отдолу — твърде бързо — и този път едва успях да я блокирам. Залитнах леко, ала достатъчно да си оголя фланга; той ме атакува отново и ме удари по слепоочието с плоската част на острието. Заостреният връх ме поряза, по бузата ми се стече кръв и я усетих върху устните си. Татко застана разкрачен с длан върху дръжката на сабята, забита в земята. Попих кръвта, но го погледнах спокойно.
— Ядосан си — отбелязах излишно.
Той отмести очи. За пръв път в живота си го укорявах мислено за нещо, което не беше свързано с мен. Той ме беше нападнал, подтикван от гняв, а непрекъснато ми повтаряше никога да не допускам това.
— Не съм ти ядосан — рече той след дълго мълчание. — Разочарован съм. Изложи ни на опасност.
— Нима? Наистина ли мислиш, че ни преследват? — прозвучах като ехо на Ая и усетих как ядът ми към нея се оттича, насочен към татко. — Този Орден, за който говориш? Защо не са изпратили армии срещу нас, ако ни смятат за толкова важни? Не е ли възможно Хемон да е бил истинската мишена?
Баща ми ме изгледа яростно с разширени ноздри, но аз продължих — не с обичайната избухливост, а спокойно и методично. Явно все пак бях научил нещо и от Ая.
— Замислял ли си се, че след смъртта му ние вече не представляваме заплаха? Или може би мъжът, който ни нападна в Храма на Кхнум, е казал на платците си, че сме мъртви, за да си получи лептата? Докъде ли се е простирало старанието му? Има стотици възможности, татко. Той едва ли ни преследва и до сега.
— Беше добър боец — каза баща ми, сякаш на себе си; вдиша дълбоко — веднъж, два пъти; най-сетне се вслушваше в думите ми. — Много добър — по лицето му премина сянка — изражение, което тогава не успях да разгадая; едва по-късно разбрах какво е означавало.
— Но не се появи отново — настоях.
— Търпелив е.
А ние? Не бяхме ли търпеливи? Стояхме далеч от Сива, години наред ме обучаваше в изгнание.
— Татко, време е да се върнем в Сива.
Бях решен, съсредоточен; знаех, че постъпвам правилно.