Той не помръдваше, потънал в размисъл.
— Обучението ти не е завършило.
Произнесе го по-скоро по инерция и по навик, отколкото като факт. Поне така ми се стори. Аз обаче вярвах в нещо, научено от Кхенса и Ая, което ми позволяваше да се помиря със забележката му — винаги има какво да научиш. Обучението ми никога нямаше да приключи.
— Може да се довърши там, в Сива — отвърнах невъзмутимо. — Когато съм се върнал при Ая.
— Не, не е редно онези, които защитаваш, да виждат, че не си напълно готов.
— Тогава ще тренираме далеч от чужди погледи — свих рамене.
Никой не знаеше, че татко е меджай, какво оставаше за мен. А и лесно можехме да обясним, че се обучавам просто за воин.
— Сива е незащитена — споделих му другата тревога, измъчвала ме през годините. — Мама се тревожи за нас и е сама отдавна.
— Знам — отсече той, но в гласа му нямаше яд. — В Сива обаче ще се върнеш едва когато си напълно подготвен меджай.
Упорството му не беше убедително. Навик и неотстъпчивост, нищо повече. Внезапно го видях по-ясно от всякога. Осъзнах колко права е била Кхенса. Той ме обичаше. Обичаше ме дълбоко, колкото и да се ужасяваше да го изрече и дори да го покаже. Подозирах, че макар да не я е споменал нито веднъж, мама му липсва непоносимо.
И се страхува какво може да ме сполети, ако наистина стана меджай. Ая беше права донякъде. Той ме обричаше на застой. И така задържаше всички.
— Тогава ме въведи в Братството, татко. Провъзгласи ме за меджай.
Той ме погледна в очите. Погледна ме истински, позволявайки ми да видя повече, отколкото някога ми беше показвал. Изглеждаше остарял и изморен, ала — осъзнах — и горд.
— Близо си, сине. Много близо. Разбирам колко държиш на нея. Упорствах безсмислено и майка ти ми лип… — Замълча и поклати тъжно глава. — Да продължим с тренировката. Нека помисля. После ще обсъдим дали да се върнем вкъщи.
Докато тренирах през онази сутрин, се питах каква е целта ми — да стана меджай, или да видя Ая по-скоро? Или и двете? И дали тези два стремежа не са чак толкова несъвместими, както смята татко? Още не бях сигурен, ала имах чувството, че някой ден ще мога да ги уравновеся.
Тренирах по-усърдно от всякога.
54
Ая се гордееше с наблюдателността си, но умът й бе зает с твърде много мисли. Затова не обърна особено внимание на мъжете край кладенеца.
Забеляза ги. Но не разпозна веднага заплахата, която представляват. Видя ги, без истински да ги вижда — нито осеяните с белези лица, нито смръщените изражения. Пропусна косите погледи към коня й, шушнещите гласове, влажните устни и пресметливите очи…
Защото, да, беше й се струпало много. Чувстваше се странно замаяна; питаше се дали не е от липса на вода. Въздишаше и си повтаряше наум разговора с Байек. Разкайваше се. Толкова неща не биваше да премълчава през годините.
Странно как почти бе забравила да разговаря с Байек, макар да бяха станали толкова близки. Мислеше си, че ако сега той бе тук, до нея, щеше да й каже: „Ая, защо въздишаш? Ще намерим изход, винаги сме успявали. Всичко ще бъде наред.“ И тя щеше да почувства, че въздишките изобщо не са необходими. Той би й посочил нещо красиво: какво са замислили да направят, какво воинско умение са научили сутринта, дори нещо съвсем обикновено — птица, рееща се в небето. Каквото и да е. Байек щеше да й го представи като чудо. Как е възможно да въздиша, след като светът край тях крие толкова красоти? Защо въздиша, щом двамата са заедно?
Но, разбира се, Байек не беше до нея. Не яздеше редом до нея, следвайки ритъма на равнината; не стоеше пред нея с вдигната сабя, насърчавайки я да продължи да се упражнява; не седеше срещу нея до огъня и не й се усмихваше, докато се хранят с днешния улов. Байек го нямаше да разсее тревогите за леля й, която отчаяно се надяваше да види жива, може би дори съвсем оздравяла, когато най-сетне пристигне в Сива.
Чисто и просто Байек го нямаше. Затова бяха въздишките.
Кой знае? Може би въздишките я възпираха да направи нещо глупаво — да се върне обратно например. Разкъсвана между тъгата по Байек и безпокойството за Херит, Ая сякаш забелязваше по-ярко всичко, олицетворяващо съкровена близост — невинното личице на дете, газещо в реката към майка си; хипопотам с малкото си; влюбени, целуващи се край брега; младеж, яхнал вол, разсмива с шега благ старец върху камила.
И така, на Ая й оставаше единствено да пътува. Това и правеше — яздеше по брега на Нил, минаваше край селяни, които се трудеха на нивите и те понякога я заглеждаха, чудейки се сигурно накъде ли отива тази прашна жена с плитки и скръбно лице.