— Не е приключило ли, татко? — не му останах длъжен. — Тренирам от години, всеки божи ден. По хълмове, под слънцето, в нови лагери, нови места. И никога не съм се разколебавал.
Прибрах сабята в ножницата.
— Сега си разколебан. Виждам го.
Вече бях разбрал, че тренировките никога няма да са достатъчни. И това нямаше нищо общо с мен. Татко се страхуваше. Не за себе си, не. Страхуваше се за мен.
— Искам да видя Ая и мама.
Изразявах се възможно най-кратко с надеждата да проникна през стената на тревогите му. Да ме разбере.
— Когато си истински меджай.
— Кога ще е това? След седмици? Месеци? Години?
Той посочи раната на лицето ми, незараснала напълно.
— Когато вече не се огъваш пред такива атаки.
Изпуфтях.
— Колко пъти си ми повтарял, че чиракуването на меджая никога не свършва?
Не му казах, че Ая одобри тази идея, когато я споделих с нея.
— Едно порязване не значи, че врагът може да нанесе смъртоносен удар. Решил съм, татко. Ще се върна в Сива, татко. Искам да видя Ая, дори да я застигна по пътя, ако ми провърви.
Изправих рамене и с вдигната глава срещнах погледа му с неумолимост, която прикриваше, надявах се, по-колебливите чувства у мен. Обичах го, но ми беше тъжно за него.
Той отвърна:
— Безразсъден си. Нетърпелив. Оставяш се да те движи това тук за сметка на това тук.
Потупа се по гърдите, после по главата. Стиснах зъби.
— Така е. Ще се постарая да ги уравновеся. Но помисли — не ме ли доведе при теб именно моето безразсъдство, моето нетърпение?
Той се изсмя кратко.
— Едва не провали плана ми.
— Планът ти е да продължиш кръвната линия на меджаите, нали?
Той ме погледна. Продължих:
— Ая смята, че търпиш връзката ни, защото в нея виждаш възможност да създам наследник, бъдещ меджай. Прав ли съм? Затова ли не я отпрати?
Отново не получих потвърждение. Нито отрицание. Само онзи безизразен поглед, в който се бях взирал прекалено дълго. Тогава ми хрумна, че Ая ни напусна, защото към леля си изпитва най-чиста обич, и макар аз също да обичах баща си, моята обич не беше толкова невинна и искрена. Някак си бях надскочил детството. Уважавах баща си, но одобрението му вече не беше основната ми цел в живота.
Бях изгубил нещо важно, когато Ая си тръгна. Нещо, което за мен значеше повече от потребността да заслужа уважението на татко. Едва сега го осъзнах. Беше съвсем просто. Любовта, която Ая внасяше в живота ми, си беше отишла, а не исках да се откажа от нея.
В онзи момент разбрах с абсолютна сигурност, че наистина ще замина. А ако още не съм готов да бъда меджай, какво от това. Носех го в кръвта си. Никой не можеше да ми го отнеме. Щях да се обучавам. Имах цял живот да тренирам, да уча. Може би дори не се нуждаех от баща си, за да следвам този път.
И така, казах му:
— Заминавам. Наречи го безумие, ако щеш. Кажи ми, че не съм обучен, и съм склонен да ти повярвам. Но това — махнах с ръка към хълмовете, лагера, реката и равнината отвъд — не ми е достатъчно. Съжалявам, татко. Бих искал да дойдеш с мен. Но ще тръгна и без теб.
Той пристъпи към мен и усетих как се напрягам. Нямах представа какво възнамерява да направи, очите му пак бяха непроницаеми. Най-сетне обаче зърнах в тях тъжно разбиране. Крехко уважение. Някак си то бе поникнало в пространството помежду ни след последния ни спор — сутринта, когато Ая си тръгна.
— Не си готов — повтори той, — ала не си и неподготвен както по-рано. Усещам обаче силната воля, когато я има. Ще се върнем заедно в Сива. Нищо чудно наистина да настигнем Ая. А и дори да не успеем, ще я видиш, когато пристигнем. Сдобри се с нея. Няма да се меся по никакъв начин.
Той отстъпи назад и на лицето му се изписа благост, каквато не бях виждал преди. Бръкна в чантата, която винаги носеше на хълма, обикновено заредена с мях вода — предлагаше ми глътчица, ако сметнеше, че съм тренирал достатъчно усърдно. Сега обаче не извади вода, подаде ми друго — медальон. Взех непознатия предмет с чувството, че съм го докосвал — прилегна в дланта ми, сякаш там му е мястото.
— Дава се само на истински меджай — каза татко. — Твой е.
Стисках поразен медальона. Дълги години се борех за одобрението на татко и сега, когато вече не се домогвах до него…
— Твой е? Но го даваш на мен? — попитах.
— Заслужи го. Трябваше по-рано да ти дам възможност да ме убедиш. Сега виждам у теб нещо, което навремето виждах у себе си. — Той въздъхна. — Твърде често виждам малкото си момче вместо пораснал мъж.
Признанието прозвуча болезнено. Медальонът лежеше в дланта ми и наистина имах чувството, че съм го заслужил. И все пак не събирах сили да го стисна.