Видях белезите му. Видях оголените му зъби, студените, безчувствени очи. По вдигнатата му сабя пробяга светлина. Зад него реката бълбукаше и се пенеше. Шалът, който познавах толкова добре, се развяваше около китката му.
— Смел меджай — рече той; у всекиго би проличало злорадство, ала очите на този мъж бяха изпълнени с празнота.
Метал срещна метал със звук, който отекна в ушите ми. Бях дръзнал да повярвам, че ожесточената ми атака може да го отблъсне — дори да го свари неподготвен. Но той парира удара с лекота, която би ме впечатлила, ако не му бях противник.
— Къде е тя? — изкрещях, връхлитайки отново с пълното съзнание, че не овладея ли чувствата си, рискувам да изгубя сражението. — Какво си й сторил?
Зърнах как татко застава до мен и по лицето му се изписва объркване. Не беше направил връзката — че преследвачът ни е наблюдавал от известно време, видял е Ая да тръгва и я е последвал.
Но какво й беше сторил? Какво?
— Къде е тя? — повторих вече без крясък.
Нека си мисли, че тревогата ме разсейва. Въобрази ли си, че не съм съсредоточен, ще имам предимство.
— Байек, опомни се — предупреди ме татко — заучена мантра от тренировките ни; чувах я винаги когато излизах от кожата си.
Не си направих труда да отговоря. Окуражаваше ме поне почервеняващата туника на убиеца — кървава като татковата. Раната, която му бях отворил, кървеше силно. Успеех ли да удължа двубоя, може би щеше да отмалее и силите ни да се изравнят. Навярно можех да мечтая дори за победа.
После изведнъж вече не бях сам. Татко се включи в битката. Хвърли се напред и сабите им се срещнаха със звън — двамина, по-равностойни в боя със саби, всеки търсещ слабо място, уязвимост у другия; нападаха се, изучавайки противника, после отстъпваха и пак атакуваха.
Татко беше изморен и обезкръвен както убиеца. И двамата разполагаха с ограничено време, преди загубата на кръв да ги повали — тогава щях да се намеся аз и да довърша делото.
Убиецът обаче също съзнаваше какво го очаква — беше кален, хладнокръвен боец. Знаеше, че не бива да позволява на противниците си да диктуват ритъма на схватката, затова въвлече и мен, отблъсквайки баща ми назад с мощни удари; в другата си ръка държеше моя нож, хлъзгав от собствената му кръв — когато налитах към него, търсейки пробива в защитата му, ме парираше с него.
Усетих как у мен се надига отчаяние и безмилостно го потъпках. Бяхме двама, той — един. Битката трябваше да бъда кратка и жестока, ала някак си не успявахме да надмогнем силата, решимостта и неоспоримата му ловкост. С татко бяхме закрилници. Биехме се с майстор, овладял до съвършенство занаята си, бездушен убиец.
Погледнах към татко. Видях какво усилие е изписано по изпитото му, пребледняло лице. Видях съмнение в очите му.
И тогава, в същия миг, убиецът ме рани. Спуснах се напред, заблуден от подвеждащо движение — уловка, каквато никога няма да ме подмами отново. Той се възползва от неопитността ми в истинско сражение и ме прободе с ножа, плъзвайки го с едно завъртане на китката под вдигнатата ми сабя. Залитнах назад, закрил с длан ранения си корем. Сабята му клъцна ръката ми над лакътя; после още веднъж и още веднъж.
Настъпи затишие. За момент тримата застинахме запъхтени.
— Кой ти плаща? Орденът? — попита баща ми. — Ще ти платим повече!
Това не ми хареса. Граничеше с признание, че този противник е непреодолим за нас. Същевременно разбирах как гордостта може да ни погуби, колко разумно е предложението да се откупим от врага.
— Не работя за пари — отвърна равнодушно убиецът.
— Тогава работиш в името на идея. Може би принципите ти стоят по-близо до меджайските, отколкото предполагаш.
— Или пък нямам идеали. — Очите на убиеца се стрелнаха към мен; помислих отново за Ая и отворих уста да проговоря, но татко ме изпревари.
— Работата ти е да ме убиеш, нали?
— Работата ми е да унищожа кръвната линия, да изтрия меджаите от лицето на земята.
Призна го с лекота. Уверен, че е на крачка от целта и че с нас е свършено.
— Няма да успееш. Не можеш да убиеш идея.
— Онзи, който ми възложи задачата, е на друго мнение, а твоята връзка с потомството е слабото ти място.
Убиецът се спусна напред. Битката започна наново, ожесточена и светкавична. Туниката на татко бе почервеняла от кръв. От тримата той бе най-тежко ранен. Усещах обаче и своята кръв да се процежда под колана. Помръднех ли, струваше ми се, че раната се разтваря като уста върху корема ми и изплюва още кръв; топлите струи се стичаха по краката и пълнеха обувките ми.