Другото бе миризмата. Не беше нито спомен, нито повей от детството. Беше…
Богове, какво бе това? Ая побутна вратата и влезе в стария си дом. Миризмата я лъхна отвътре и я принуди да закрие с длан устата си и инстинктивно да посегне към шала, преди да си спомни, че го е дала на Бион край кладенеца.
Натрапчивата миризма пропъди мисълта за странната среща. Едва дишайки, Ая пристъпи напред предпазливо и безшумно. В стаята мъждукаха кандилници. Нишки мазен гнусен пушек се виеха към тавана. Иначе къщата изглеждаше пуста.
Изгаси кандилниците, опитвайки се да съвмести наличието им с отсъствието на леля й — защо ще горят, ако Херит е мъртва? — и да потуши тревогата. Преди време би се спуснала на улицата и би заудряла по най-близката врата. Щеше да се разкрещи като паникьосана глупачка, настоявайки да разбере къде е леля й Херит. И клюката, о, клюката щеше да се разнесе като пожар. „Видяхте ли Ая, момичето на Херит? Върна се и разлая кучетата.“
Вече не. Сегашната Ая се върна спокойно на улицата, благодарна, че се е отървала от просмукващия се навсякъде мирис на горящо масло, обърна се надясно и тръгна към съседната къща, където живееше Нефру — най-добрата приятелка на леля й.
— Ехо? — подвикна пред вратата и влезе.
Същата миризма, остра и още по-натрапчива. Почти непоносима.
— Кой е? — отговори й познатият глас на Нефру и след момент самата тя се появи пред прага на нишата за спане, понесла запален фенер. — Ти ли си, Ая?
Нефру вдигна фенера, който освети не само стаята, но и нея.
При вида на първото познато лице от години насам дъхът на Ая секна. Застанала пред нея, нисичката и закръглена съседка на Херит с червени бузи, които се издуваха леко, когато се усмихваше — тоест, почти през цялото време — сякаш отвори порта към света на детството.
— Ти ли си наистина? — Нефру явно не вярваше на очите си.
Двете жени се наблюдаваха разчувствани; сълзи раздвоиха картината пред очите на Ая, когато съседката пристъпи напред и я прегърна.
— Дете, дете. Херит ще бъде…
Ая ахна обнадеждена.
— Жива ли е? Къде е?
— Къде да е, тук е. — Нефру посочи спалнята в дъното. — Взех я при мен, за да се грижа за нея.
— И как е тя?
— Държи се, дете, държи се. Правим каквото можем. И аз, и лекарят.
— От какво боледува? — попита Ая.
— Мъчи я кашлица — отговори Нефру. — Лекарят казва, че демоните са се вселили в нея и я раздират с хрипове.
Младата жена се огледа скептично.
— Лекарят ли те посъветва да палиш кандилници?
Нефру кимна сериозно.
— Така ще го пропъдим. Горят и в къщата на леля ти, та демоните да не се спотаят там.
„Вече не горят“ — помисли си Ая, но попита:
— Може ли да я видя?
— Разбира се, дете, но изчакай. В момента спи, милата, а напоследък не й се събира много сън. По-добре да не я безпокоим сега. Надникни все пак. Погледни я.
Ая надзърна в спалнята и когато се увери, че леля й спи, а не е мъртва, Нефру я поведе към масата. Ая се изненада — в спомените й скромната наглед маса бе далеч по-голяма.
— А ти как си? Добре ли си? — попита Нефру, като се намести на трикрако столче и махна на гостенката да седне. — Доведе ли младия мъж? Носиш ли новини за пазителя на града? Толкова въпроси искам да ти задам. Откога си тук? Видя ли се с някого? Всички ще те разпитват, да знаеш, тъй че свиквай да отговаряш на въпроси. — Нефру я побутна с лакът и й намигна. — И гледай историята ти да звучи убедително.
Последния път, когато бе седяла с Нефру, отпивайки от чаша мляко, Ая бе млада девойка. Сега беше жена. Преживяванията й, „приключенията“, както ги наричаха с Байек, я бяха променили. Говорейки с Нефру обаче, тя откриваше у себе си някогашното момиченце; докосваше се до любопитното, палаво дете от спомените на съседката. Разказа й историята си. По-скоро версия на историята без страховитите подробности. Не спомена за меджаите и за Ордена, но сподели, че Байек е останал да тренира с баща си, за да стане закрилник на града.
— Не може ли да се изучи тук?
Ая прехапа устни. Да каже ли на Нефру колко години очакваха да се изправят срещу убиец; какви съмнения я измъчваха; как Сабу настояваше да не се връщат? Реши, че не бива да я тревожи.
— Ами… сложно е — отвърна уклончиво.
Въпреки приглушената светлина забеляза колко изпитателно я наблюдава Нефру.
— Вие двамата да не би да сте се скарали? — попита възрастната жена.
Ая сведе глава. Това бе най-трудният въпрос. Докато пътуваше, се стараеше да не мисли за Байек, убеждаваше се, че той наистина я разбира, че всичко ще бъде наред, когато двамата седнат и си поговорят както трябва. Не биваше да плаче сега. Кимна с надеждата това да задоволи любопитството на Нефру. Ала устните й затрепериха и в следващия момент тя се озова сгушена в обятията на възрастната жена.