— Липсва ми, Нефру, липсва ми ужасно много.
Безпокоя се за него — искаше всъщност да каже, — тревожа се, че съм сгрешила и убиецът наистина е по дирите му.
След малко Ая се овладя и прочисти гърло. Отдръпна се и погледна Нефру в очите.
— Ще се настаня в къщата на леля. — Не уточни колко смята да остане. — Кога ще дойде лекарят? — добави.
— След два дни.
— Добре — кимна тя. — Междувременно ще махнем тези кандилници.
— Сигурна ли си? — притесни се Нефру.
— Миризмата е отвратителна. Как изобщо я търпиш?
— Но, дете, лекарят казва, че така ще прогоним болестта.
— Е, не съм лекар, но миризмата е задушаваща. Не разбирам как може да излекува някого.
Ая поклати глава и залитна леко, все още замаяна от пътуването и зловонието. Нефру й протегна ръка с лека усмивка.
— Първо плачеш, после командваш. Няма съмнение, че си се върнала при нас.
60
Когато Херит се събуди на другата сутрин, пак имаше прегръдки и сълзи. Ая повтори историята, която бе разказала на приятелката й, после изпрати Нефру за провизии (с пълното съзнание, че новината за пристигането й скоро ще се разнесе по улиците на Сива — Нефру много обичаше клюките). Херит също усети, че нещата между племенницата й и Байек не вървят гладко, и за втори път Ая потърси утеха — сега в обятията на леля си, която й зашепна успокоително, че всички млади хора драматизират и всичко ще се подреди с разум и с течение на времето. Познатото, вдъхващо сигурност присъствие на Херит пренесе Ая в детството, непомрачено от убийци и древни идеологии.
Реши, че предпочита да е там. В момента миналото й харесваше повече от настоящето.
Не след дълго Нефру се върна и влезе в стаята, където Херит лежеше на рогозка под грижите на Ая. Завесите, закриващи прозорците, бяха отдръпнати — чудно как биха избягали демоните през тях? — и свежият въздух прочистваше вонята на билковите масла, препоръчани от лекаря.
— Но ти вече изглеждаш по-добре! — възкликна Нефру. — Ти обаче ми се виждаш бледичка, дете — обърна се тя към Ая. Хубави съвети ни даваш, но явно и ти трябва да се погрижиш за себе си.
Вярно беше. В пустинята Ая се чувстваше зле. Махна пренебрежително с ръка да разсее притесненията на Нефру, но наистина й се повдигаше — отдаде го на ужасните масла.
„От миризмата е — каза си, — а и от нерви.“ Разчиташе умението на Нефру да клюкарства да смекчи удара от завръщането й в Сива; вече можеше по-спокойно да излезе навън. Това обаче означаваше, че Ахмозе, майката на Байек, ще очаква посещение, а отлагането щеше да се сметне за неуважение. Колкото по-скоро я посети, толкова по-добре. А най-добре — още тази сутрин.
И така Ая напусна сравнително безопасното си убежище в къщата на Нефру и тръгна по улиците на Сива.
Градът, окъпан в слънчева светлина, изобщо не я успокои. Не й убягна, разбира се, и фактът, че хората буквално се спират да я зяпат. После пред нея изникна приятелят й от детството Хепзефа.
Широката му усмивка и разтворените за прегръдка ръце й напомниха за Байек. Непосилният спомен за малко да помрачи срещата, ала двамата се прегърнаха и тя отново запреглъща сълзи — този път радостни.
Разказа историята на стария си приятел — с обещание за повече подробности по-късно.
— Нещо ново в Сива? — попита тя и Хепзефа сви рамене и се засмя, сякаш да каже: „Нищо особено, животът продължава.“
Ая посочи с брадичка къщата — разположена в края на улицата като бърлога на лъвица — накъдето се беше запътила.
— Как е тя, знаеш ли?
— Ахмозе ли? Както винаги — отговори Хепзефа. — Поставя те набързо на мястото ти, после се оттегля в свой свят. Ако й носиш добри новини, всичко ще е наред.
Ая не беше сигурна, че носи приятни вести.
С обещание да се видят пак Ая продължи по пътеката към къщата на Байек.
Странно — докато навсякъде другаде Сива бе хранилище на спомени, тук те липсваха. Сабу не одобряваше приятелството им с Байек и тя рядко идваше пред къщата му. Мярваше се, колкото да подсвирне познатия сигнал и Байек обикновено излизаше веднага. Ахмозе обаче не проявяваше враждебност към нея, напомни си Ая. Почти винаги й махваше с усмивка, ако се случеше да я забележи.
Сега обаче Ая се готвеше за нещо, което никога не беше правила — да почука на вратата на къщата на Байек.