Айзък Азимов
Произнасяй името си със „С“
Маршал Зебатински се чувстваше глупаво. Струваше му се, че нечии очи го следят иззад замърсените стъкла и дървената преграда. Не му бе удобно в тези стари, вехти дрехи, нито пък с тази шапка с ниско нахлупена периферия. При други обстоятелства не би ги сложил, нито тях, нито очилата.
Чувстваше се глупаво и от това бръчките по челото му ставаха още по-дълбоки, а лицето, което не издаваше годините му — още по-бледо.
Той никога не би могъл да обясни на никого защо един ядрен физик като него трябва да посещава някакъв номеролог. (Никога. Никога.) Та той не би могъл да го обясни и на самия себе си. Но позволи все пак на жена си да го убеди в необходимостта от тази среща.
Номерологът седеше зад едно старо бюро. То сигурно бе втора употреба. Не бе възможно да се захаби така само при един собственик. Същото би могло да се каже и за дрехите му. Човекът бе дребен, мургав и пронизваше Зебатински с малките си очички, които издаваха невероятната му енергия.
— Никога досега не съм имал клиент физик, доктор Зебатински.
— Вие разбирате, че разговорът ни е поверителен — реагира бурно гостът.
Номерологът се усмихна така, че около ъгълчетата на устата му се появиха множество бръчки, а кожата по брадичката му се опъна:
— Всички мои работни разговори са поверителни.
— Мисля, че трябва да Ви кажа едно нещо. Аз не вярвам в номерологията, а и не смятам, че изведнъж ще започна да питая доверие към нея. Ако признанието ми променя нещата, кажете ми го веднага.
— Тогава защо сте тук?
— Според жена ми във Вас има нещо, каквото и да е то. Обещах й, затова съм тук — той присви рамене от неудобство и усети с още по-голяма острота глупостта на положението си.
— И какво целите? Пари? Сигурност? Дълъг живот? Какво точно?
Зебатински мълча доста време, докато номерологът го наблюдаваше спокойно и не притесни клиента си дори с едно движение.
„Какво да кажа наистина? — мислеше си физикът. — Че съм на трийсет и четири години и нямам бъдеще?“
— Искам успех — проговори най-после той. — Искам признание.
— По-добра работа ли?
— Съвсем различна работа. Различен вид работа. Незабавно. Сега съм в един екип, изпълнявам чужди заповеди. Тези екипи! Това е тя, държавната научно-изследователска работа. Там си като цигулар, изгубен в симфоничния оркестър.
— А Вие искате да сте солист?
— Аз искам да се измъкна от екипа в… в себе си. — Зебатински бе като замаян, почти не усещаше главата си. Почувства се така сега, когато облече в думи желанието си пред още някого, освен жена си. — Преди двайсет и пет години с моите възможности и опит аз бих получил работа в първия завод, захранван от ядрена енергия. Така днес щях да управлявам един от тези заводи или да бъда ръководител на научно-изследователска група в някой университет. А къде ще съм при сегашното си положение след двайсет години? Никъде. Все още в някой екип. Все още ще внасям лептата си от два процента за общото благо. Давя се в тълпата от ядрени физици. Онова, което сега ми трябва, е сухо местенце, ако ме разбирате какво имам предвид.
— Вие разбирате, доктор Зебатински — кимна едва-едва номерологът, — че аз не давам гаранции за успех.
Физикът, макар и да нямаше никаква вяра в него, изпита дълбоко разочарование:
— Така ли? Тогава какво по дяволите гарантирате?
— Вероятно подобрение. Работата ми по същество е статистическа. Щом като сте запознат добре с атомите, сигурно разбирате законите на статистиката.
— А Вие? — запита огорчен физикът.
— Да ви кажа, разбирам. Аз съм математик и боравя с математически методи. Не Ви го казвам, за да вдигам цената си. Цената е определена. Петдесет долара. Но понеже сте учен, ще можете да оцените работата ми по-добре от другите клиенти. За мен ще е дори удоволствие да Ви обясня.
— Бих предпочел да не го правите, ако не възразявате. Не си струва да ми говорите за цифровите измерения на буквите, за тяхната мистична значимост и така нататък. За мен това не е математика. Да говорим по същество…
— Значи искате да Ви помогна без да Ви натрапвам някакви глупави ненаучни теории за начина, по който Ви помагам. Така ли?
— Ами да. Точно така.
— Но Вие все още си мислите дали съм номеролог или не съм. Аз самият се наричам така, за да не ме закача полицията и — тук дребосъкът се засмя и гласът му прозвуча сухо — психиатрите. Аз наистина съм математик.
Зебатински се усмихна в отговор, а номерологът продължи:
— Аз конструирам компютри. Изучавам вероятното бъдеще.
— Какво?
— Това още по-зле ли Ви звучи от номерологията? И защо? При достатъчно данни и мощен компютър за редица команди в определено време, бъдещето е предсказуемо, поне в рамките на допустимото. Когато изчислявате траекторията на снаряд, за да насочите анти-снаряд, това не е ли предсказване на бъдещето? Снарядът и антиснарядът няма да се сблъскат, ако бъдещето е предсказано неправилно. Аз правя същото. Но тъй като работя с огромно количество променливи величини, моите резултати са по-неточни.