Първите излизания на Стив бяха на лов из околността. После, когато беше демонстрирал приемливо ниво на умение, беше поканен да отиде по-далеч на лов за бизони и да патрулира около територията на племето — границите бяха маркирани с украсени стълбове.
Сега беше първата четвърт на мютската година. Месеците март, април и май бяха известни като време на Новата земя. С минаване на дните Стив забеляза значително нарастване на силите и издръжливостта си. Беше заякнал физически от непосилната работа на нива А, но беше изненадан, като откри, че сега по-добре издържа на темпа на мечките и може да тича с тяхната неуморна голяма крачка при дългите преходи. Сякаш като бе приел маскировката на мют, беше отключил източник на скрита енергия в тялото си.
Въпреки този прогрес неговият статус остана на почетен гост и се отнасяха с него с цялата учтива церемониалност, която се съдържаше в този термин. Той може да се мислеше за почти равен на воин на М’Кол, но още не беше дъвкал кост — и не беше спечелил привилегията да си служи с мютски арбалет.
Когато един ден се връщаха от лов, минаха покрай мястото, където беше завързана Джоди. Стив се отдели от групата мечки и отиде при нея. Виждаше я за първи път, откакто се беше облякъл като мют. По някаква причина не се чувстваше ни най-малко странно и толкова беше свикнал с това, че беше забравил напълно за промяната във външния си вид.
— Здравей, как е?
На Джоди й трябваха няколко секунди да го познае и дори тогава не беше сигурна.
— Брикман?…
— Позна от раз. — Стив клекна до нея. — Реших да видя дали нямаш нужда от нещо.
Джоди инстинктивно се дръпна от него, после го огледа, като отбеляза всяка подробност — от мишите плитки до обутите в мокасини крака.
— Странно копеле си, Брикман. Какво става, по дяволите?
Стив вдигна рамене.
— Много неща, които никога няма да научиш. — Видя израза й — смес от отвращение, изненада и пълна липса на вяра.
— Вярвай ми.
Джоди стисна устни.
— Не съм сигурна, че искам да ти вярвам.
— Не бъди такъв задник. Ние сме от една и съща команда…
— Бяхме. Точно сега не съм сигурна в това.
Стив остави забележката й без внимание.
— И двамата сме от „Биг-Блу“, Джоди. Ние сме от един и същи вид.
— Като те гледам, не бих допуснала. Май си загубил и малкото си ум.
— Чуй ме! Всичко, което се опитвам да ти кажа, е: „Не съди по външни неща“. Аз съм ти длъжник. Ти ми спаси живота. И като резултат от това попадна в тази каша. Възнамерявам да направя всичко възможно, за да те извадя от нея цяла.
Джоди го погледна с тъжно примирение и поклати глава.
— Няма начин, Брикман. След като тези тъпаци ни продадат, край. Терминада.
— Ти не знаеш какво ще стане. Никой от нас не го знае. Може би ще мога да постигна някакво споразумение. Намери някакъв начин да не се качваш на кораба.
— И после какво? Да остана тук с тези лайнари? — Тя се засмя иронично. — Ако наистина искаш да ми направиш услуга, ела някоя нощ, отвържи ме, дай ми един нож и ми покажи накъде да бягам.
— Не мога да направя това. И не се опитвай да го направиш. Пеша и сама нямаш шанс.
— Тогава ме убий. — Очите й срещнаха неговите. — Наистина го искам.
— Знам — каза Стив. — Но и това не мога да направя.
Джоди се озъби.
— Ти си се измъкнал от „Биг-Блу“, когато не са гледали. Нямаш кураж за трекер и не си достатъчно подъл, за да си мют!
— Слушай…
— Откажи се, Брикман! Ти си боклук!
Груби думи. Стив преглътна отговора си и стана. Изпитваше съжаление. Докато се отдалечаваше, се чудеше какво би казала Джоди, ако можеше дай разкаже за връзката си с АМЕКСИКО, за начина, по който бе използвана Роз за упражняване на натиск върху него, или за чувствата си към Клиъруотър. Беше безполезно да размишлява каква би могла да е реакцията й. Не можеше да каже нищо на никого. Трябваше да мълчи, да приема всичко без оплакване. При дадените обстоятелства реакцията на Джоди беше напълно разбираема, но го дразнеше. Въпреки това той имаше намерение, ако може, да я спаси от майсторите на желязо.
С настъпването на май започна подготовката на племето за пътуване за среща с майсторите на желязо. Дългите ножове на воините бяха наточени и из лъскани, докато не заблестяха като огледала; арбалетите бяха почистени и смазани, дървените приклади — изтъркани, докато не светнаха. Кожените доспехи и шлемовете бяха почистени, счупените камъни и кости бяха подменени, бяха сложени нови пера и други трофеи, свидетелстващи за мъжеството на воините в битките. Коловете, маркиращи територията, бяха освежени и украсени с церемониални мотиви.