Бяха намерили още следи. Последният в колоната беше влачил клон зад себе си, но не достатъчно внимателно. Блу-Тъндър направи знак на Стив да остане на място, след това сложи ръце на устата си и нададе пронизителен лай на койот. Ехото се понесе между заобикалящите ги хълмове и мечките затичаха на юг.
Дилемата на Стив нарасна. Жичната антена беше доказателство, че групата, която преследват, не са червенокожите, които Блу-Тъндър се надяваше да намерят. Мютите бяха по следите на МХ групата, която беше изпратена да помогне на Стив и действаше като канал за неговите рапорти до Карлстром. Тяхното пленяване можеше да провали цялата операция и да съсипе плановете му. Но нямаше начин да отклони мечките М’Кол от следата. Ловуването беше в кръвта им. Той си помисли за последното предаване. Беше съобщил датата, на която племето трябваше да срещне корабите с колела. Ако набелязаната жертва беше поддържащата група, те сигурно бяха решили, че М’Колите и техните съседи ще са заети с подготовката за голямото събитие и като резултат от това няма да са внимателни. Лош ход.
Можеше да направи само едно нещо, за да попречи на преследването. Можеше да се опита да забави темпа, като се престори на уморен. Но това можеше да изглежда подозрително. Той беше тичал много повече, без да изпитва никакво затруднение, и на два пъти Блу-Тъндър беше с него. Алтернативата беше да намери някакъв начин да предупреди трекерите, нарушителите или които бяха, че са преследвани. Но как? Нямаше пушка, която случайно да гръмне. Имаше само тояга и… нож. Разбира се! Какъв глупак! Беше започнал да забравя като мютите! Единственото, което трябваше да направи, беше да предаде съобщение, за да предупреди поддържащото отделение, че може би ги преследва мютска хайка. Почувства се много по-добре. Да… това беше. Съвсем просто. Но не можеше да го направи, докато го гледат. Трябваше да опита да се откачи от Блу-Тъндър или да чака да се стъмни.
До падането на нощта Стив не успя да се отдели от хайката въпреки че беше изостанал, оплаквайки се от неочаквани силни бодежи, а след това и от изкълчен глезен. Блу-Тъндър намали темпото, докато той не се почувства по-добре, след това, когато падна, нареди на две двойки воини да го носят поред. Като разбра, че хитростите му са се провалили, Стив изведнъж се оправи и тръгна без чужда помощ.
Когато накрая спряха, не трябваше да се преструва на изтощен; като капак на всичко този ден, през който всичко, изглежда, вървеше наопаки, заваля. Не запалиха огньове, нямаше луна, наметало от черни облаци скриваше звездите. Воините седяха на групи, притиснати един до друг, навъсени, и дъвчеха сушено месо и плодове. Те нямаха нищо против дъжда, но предпочитаха да е през деня. Комбинацията от липса на огън и звезди им действаше потискащо.
За походи, които ги откъсваха от дома за няколко дни, М’Колите носеха леки плътни рогозки, които разгънати бяха приблизително девет на шест фута. Рогозката се сгъваше по дължина, двата края откъм едната къса страна се зашиваха и се получаваше голяма качулка, която покриваше главата и раменете, докато долната трета можеше да се използва за сядане или за спане. Използвана в съчетание с кожите за пътуване, тя осигуряваше приемлив непромокаем подслон.
Въпреки временно мрачното настроение, предизвикано от отсъствието на звездно небе, Блу-Тъндър беше убеден, че до средата на следващия ден ще настигнат червенокожите. Стив разбра, че това е неговият последен шанс. Той се омота в кожената завивка, сви се в сгънатата сламена рогозка и легна, заслушан в дъжда, който тропаше шумно и безкрайно по листата на заобикалящите ги дървета. Студът и влагата започнаха да проникват в костите му. По време на предишния му престой с М’Кол дъждът — нещо, което поколения трекери никога не бяха виждали — беше изгубил цялата си новост за него. Той беше просто една особеност на повърхността.
Всички заспаха. Тъмнината беше толкова гъста, че Стив почти не можеше да види ръката си, поставена пред лицето. Нямаше значение. Клавиатурата, функционалните ключове и течнокристалният дисплей се осветяваха автоматично посредством сензор, който измерваше нивото на околната светлина при откриване на скрития приемо-предавател.
Стив внимателно се измъкна от кожата, заобиколи спящите тела, свали панталоните си и клекна в една дълбока до кръста вдлъбнатина. Ако някой го потърсеше, причината да не е под кожата веднага щеше да се види. Не можеше да е сигурен, но беше доста уверен, че няма мютски закони или обичаи, които да забраняват нощното облекчаване.