Блу-Тъндър извади от една торба стиска дългостеблена червена трева и я завърза за стрелата на арбалета си. После протегна ръка, така че другият да може да сложи разпалващия се огън върху тревата, сложи стрелата на арбалета и я насочи към небето. Стрелата се издигна почти вертикално във въздуха — влачеше след себе си дълга опашка от пушек, — стигна върха на траекторията си и полетя към червенокожите.
Стив прие това като сигнал за обща атака, но никой не помръдна.
— Какво става?
— До голямата вода има осем червенокожи. Бялата стрела им показва, че искаме да разговаряме с тях мирно, не да убиваме. Да пушим трева, да правим сделка.
— Но аз мислех, че искате да ги заловите.
— Да. Но винаги пускаме някои да си вървят. Червенокожите са избягали от подземните хора. Ако няма къде да бягат, те повече няма да идват. Защо да напуснат едно лошо място, когато другите места не са по-добри? Затова правим сделка. Ако искаме да хванем всички, червенокожите ще се бият с нас. Всички ще умрат. — Той вдигна философски рамене. — Те не искат това. Ние също. Един червенокож без глава не става за търговия. Хората с мъртвешки лица искат мозъците им да са в ред.
— Нека изясним това — каза Стив. — И вие, и те се биете срещу трекерите, но ренегатите… хм, червенокожите… не нападат мюти. Защото ако ги нападат, ще имат два врага вместо един. Вие ще ги ликвидирате. А вие не убивате червенокожи, защото ви трябват живи, за да ги продадете на майсторите на желязо.
— Точно така.
— Но вие не вземате всичките… ако не се съпротивляват, някои от тях остават свободни. Колко? Половината, една трета, една четвърт?
— Зависи — отговори Блу-Тъндър. — Най-често половината. — Той се усмихна. — Освен ако годината не е лоша.
Стив погледна по посока на изстреляната пушеща стрела.
— А ако те не знаят какво означава пушещият сигнал?
Блу-Тъндър вдигна вежди.
— Тогава ще се наложи да им разясним.
— Разбирам… — Макар всичко това да беше ново за него, Стив реши, че АМЕКСИКО сигурно знаят за „белите стрели“. Организацията, изглежда, знаеше всичко. — Значи сега те мислят какво да правят. Кой да се предаде и кой да остане, така ли?
— Така — отговори Блу-Тъндър.
— Какво ще стане с онези, които останат на свобода?
— Намират други скитници. Съвсем сами червенокожите се разболяват и умират. Много по-сигурно е, ако всички са заедно. Ако намерим малка ръка след заминаване на корабите с колела, ги насочваме по следата на някоя по-голяма група.
„Ръка“ на езика на мютите означаваше шест. „Малка ръка“ означаваше всякакъв брой по-малък от шест, но обикновено четири или пет.
Блу-Тъндър отново се усмихна.
— Ние искаме всички да са щастливи. Добре е за търговията.
Логиката беше желязна. Ренегатите бяха като бизоните. Следиш къде пасе стадото и когато дойде време, отиваш и убиваш толкова животни, колкото ти трябват. Нито повече, нито по-малко. Останалите оставяш на свобода да си пасат до новата ловна хайка. Хитри копелета.
— Какво става, ако никой от тях не иска да тръгне?
Блу-Тъндър се изправи.
— Ако се съпротивляват, ги убиваме.
Слънцето се показа на хоризонта. Лъчите му осветиха големия воин, изпълниха перата на шлема му със златен огън и превърнаха останалата част на тялото му в силует.
— Хайде, облачни воине. Преди денят да изтече може би ще си дъвкал кост.
Глава 15
Нарушителите се бяха настанили на лагер на склона на стръмна падина, отворена в единия край към голямо езеро. По средата на езерото имаше малки обрасли с гора островчета. Сухо речно корито пресичаше терена и стигаше до дъното на падината. Стив последва Блу-Тъндър по северния край. Половината от групата му бе минала на другата страна. Дъното на падината — около сто метра дълго и осемдесет широко — беше осеяно с камъни и чакъл. В горния ляв край, където бреговата линия се състоеше от висока двадесет фута скала, ерозията беше изровила няколко огромни камъни, които бяха паднали в безразборен куп до водата. Няколко по-малки лежаха наполовина във водата зад тях.
Бойците на Блу-Тъндър бяха разположени около падината, оръжията им блестяха на утринното слънце. Нарушителите, които очевидно бяха хванати съвсем неподготвени, бавно се оттегляха към камъните до водата. Само половината, изглежда, бяха въоръжени — притискаха въздушните си пушки до гърдите си. Два навеса със стръмни покриви, направени от кожи, опънати върху скеле от завързани пръти, бяха издигнати от двете страни на ров за готвене на около двадесет метра от водата. От „бялата стрела“ — беше се забила с необичайна точност близко до центъра на падината — продължаваше да се вдига пушек.