Потиснат от разбирането, че отчасти е отговорен за битката, Стив остана до едрия воин, докато той изпълняваше тъжната задача за последно изпращане на тежко ранените мечки — воините, чиито стъпала и долни крайници бяха откъснати или раздробени до кокал.
— Мо-Таун е жадна, Мо-Таун пие… — Едно бързо забиване на ножа в сърцето и светлината в очите им трепваше и угасваше. Мистър Сноу им беше казал, че светлината е отражение на духа вътре в тялото. Душевно същество, което при смъртта на човешкото тяло отлита нагоре, за да се слее с любящата Велика небесна майка. Мютите мислеха за душата като за същество, което е поток от кристалночиста вода, същество, изпълнено с трепкаща светлина като безбройните звездни очи в мрака, безшевното и безгранично красиво наметало, което Мо-Таун намяташе над тях в спящия свят в края на всеки ден. Мисълта, че можеш отново да живееш, бе наистина утешителна. Да имаш възможност да оправиш нещата, да ги направиш по различен начин. Не само веднъж, но отново и отново, както светът и изпълненото със звезди пространство се носят бавно по реката на времето към безкрайните хоризонти на Морето на вечността.
Когато накрая Блу-Тъндър целуна и избърса ножа си, осемнадесет мечки лежаха мъртви. Двадесетина други също бяха ранени, но можеха да ходят и да оздравеят с помощта на Мистър Сноу. Воините започнаха да събират дърва за голямата погребална клада, чиито извисяващи се пламъци щяха да отнесат напускащите души отвъд облаците, където Мо-Таун чакаше с Чашата на живота в протегнатите си ръце.
Докато вдигаха кладата, Стив нагази във водата до шия, след това заплува и извлече едната жена. Пусна слабото й тяло на брега. Оставаше да се справи с двамата мъже и бременната. Когато се обърна към езерото, една мечка вдигна главата на трупа, а друг воин замахна с мачетето си и с два бързи удара я отсече.
Осемнадесетте мечки бяха сложени на три реда с наредени между тях дърва; отстрани бяха забити клони с листа. Когато пламъците обгърнаха кладата, воините я заобиколиха и подхванаха предизвикателно монотонно хвалебствие на храбростта на мъртвите, присъединили се към загиналите герои на племето М’Кол.
Блу-Тъндър се обърна към Стив, покритото му с бръчки лице бе сбръчкано от мъка. Той посочи телата на Дийп-Сикс и мустакатия и каза:
— Ти се би добре, облачни воине.
— Не така добре като моя небесен брат Блу-Тъндър.
Мютът поклати глава и тежко въздъхна.
— Днешният ден е лош. Аз не мога да се бия с хора, които се увиват в пушек. Къде е достойнството в това?
— Няма достойнство — отговори Стив. — Ние бяхме подведени. Ти предложи да изпушите лулата на хора с лъжливи лица. Те не бяха истински червенокожи. Бяха подземни хора. Те не зачитат обичаите на Плейнфолк.
— Подземните хора имат мощно остро желязо. Знаеш ли за тези неща, които говорят като земна гръмотевица?
— Чувал съм за тях — призна Стив. — Днес истината беше написана с кръвта на мечките.
Блу-Тъндър изръмжа гневно.
— Подземните хора стъпват с отровни крака. Те сеят смърт в земята. Изпращат ни огън от небето, а сега обърнаха и земята срещу нас. Това са лоши неща. Вятърът, който те издига нависоко, е дъхът на Талисмана, земята е неговото тяло, слънцето и луната — неговите очи, гръмотевицата — неговият глас, реките — неговата кръв. Престъпленията, извършени от онези без кураж срещу света, нарушават неговото свещено същество. За тази обида трябва да се отмъсти.
Стив се съгласи с тъжно кимане.
— Аз също трябва да бъда отмъстен. Подземните хора ми донесоха безчестие във вашите очи. Нека ти донеса главите им.
Блу-Тъндър погледна към островите.
— Как ще прекосиш голямата вода? Няма ли да потънеш като камък?
— Не. Ще се извивам в нея като змия.
— Кога ще отидеш?
— Когато падне нощта.
Мютът изглеждаше впечатлен.
— Ти имаш истинска сила.
Стив нямаше да го разочарова. Както всички трекери, при ежедневната си програма за физическа тренировка той се беше учил да плува в подземни басейни. Щеше да е един от малцината, които щяха да използват на практика това умение. „Колко странно — размишляваше той, — че мютите не са си направили труда да се научат да плуват.“ Но за същите хиляда години те не бяха научили да строят и кораби въпреки контактите си с майсторите на желязо. И имаха някои странни идеи — като например предпочитанието да спят на открито вместо под дърветата в гора, и всичко онова за Талисмана, Мо-Таун и Небесните гласове. Преди година той се отнасяше направо презрително към тези неща. Но сега… сега не знаеше дали не са прави.