Преди време сигурно бе имало сериозни основания за всички тези идеи. Рационалните обяснения обаче — въпреки забележителната памет на летописци като Мистър Сноу — се бяха изгубили. Нямаше съмнение, че някои мюти притежаваха изключителни сили. Дали беше „магия“, или не, не беше важно. Магията бе просто дума, която можеше да се използва за неща или събития, които не можеха да се обяснят с достъпните знания. Достъпни всъщност за кого? Това беше истинският въпрос. Стив вече беше открил, че във Федерацията има различни нива на достъп до информация, и лично беше чул от устата на Генералния президент, че Първото семейство вярва в силата на мютската магия. Но може би Първото семейство знаеше още повече. Може би знаеше всичко, което трябва да се знае. Не бяха ли създали те КЪЛЪМБЪС и не контролираха ли водещия интелект на Федерацията? Неслучайно в полаганата три пъти на ден клетва за вярност Първото семейство се описваше като „Пазители на Знанието, Мъдростта и Истината“.
Слънцето мина през западната врата, изпращайки златна топлина от небето. Облаците, които пламтяха в яркочервено и жълто, избледняха до бледомораво и виолетово, след това настъпващият мрак погълна бледата остатъчна светлина и те се превърнаха в студено пепелявосиво. Когато вечерта простря воала си над земята, планините на изток се сляха с небето. Цветовете и формите се размиха и сляха и създадоха нов свят без дълбочина. Островите — сега сенчести силуети сред море от загубило лъскавината си сребро — в един момент изглеждаха вълнуващо близки, а в следващия — недостижимо далечни.
Разузнавачите, изпратени от мечките около езерото, дойдоха да съобщят, че подземните хора не са направили опит да достигнат друга част на брега. Бяха още на острова.
Беше време да тръгне.
Повърхността на езерото беше зловещо спокойна. Но още не достатъчно спокойна. Дори сега от време на време нещо излизаше от дълбините и за момент подушваше въздуха, изпращайки концентрични кръгове върху водното огледало.
Стив вече съжаляваше за това начинание, но беше късно да се откаже. Разгневените мюти нямаше да се успокоят, докато останалите подземни жители не бъдеха убити. Щяха да чакат дни, седмици, ако е нужно, отнасяйки се към задачата с търпение и пълно себеотдаване, с които примитивният ловец преследва изплъзваща се плячка. За публичното оскърбление на Талисмана трябваше да се отмъсти. Как и защо малките противопехотни мини ги убиваха не ги интересуваше; техниките, с които можеха да бъдат открити и деактивирани, също не ги интересуваха. „Точно затова те никога няма да спечелят“ — мислеше тъжно Стив. Но независимо дали това му харесваше, или не, той беше длъжен да го направи. Търговската група трябваше призори на по-следващия ден да поеме пътя си към корабите с колела. Той трябваше да приключи нещата бързо, преди Карлстром да получи погрешно съобщение и преди оцелелите да поискат спешна помощ. Ако АМЕКСИКО изпратеше подкрепление по въздуха или предприемеше спасителна операция, цялата ситуация можеше бързо да излезе извън контрол.
Имаше и друга също толкова неотложна причина да приключи създалата се каша колкото се може по-бързо и по-чисто. Стив искаше да е с племето, когато Клиъруотър и Кадилак слезеха на брега. След всичко, което бе преживял, за да стигне дотук, нямаше да позволи Клиъруотър отново да му се изплъзне.
Погребалната клада, която бе горяла буйно през целия ден, сега представляваше нащърбена квадратна плоча от червени въглени, дебела два-три фута в центъра. Топлината, която излъчваше, беше ужасна, в тъмнината скалистото дъно и склоновете на падината бяха окъпани в ярка оранжева светлина. Със съзнанието, че тримата мексиканци вероятно наблюдават — може би с бинокъл, — Стив излезе от светлия кръг, навлезе в мрака и премина половината път до езерото, съпровождан от Блу-Тъндър и трима от неговите мечки.
Стив беше преплувал големи разстояния, но само в сигурните граници на хигиенизиран, искрящо син басейн — и с близко разположени краища. Беше сигурен, че има сила да стигне до островите, но не беше очарован от перспективата да пресече такова огромно пространство открита и може би враждебна вода.
Като предпазна мярка приготви четири спасителни торби от кожи на сърни, които зае от членове на хайката. Надутите торби трябваше да поддържат лека рамка от клони, на която той завърза заредена въздушна пушка, едно мачете и бойния си нож. Замисли се дали да не вземе тоягата си, но реши да я остави. Тя беше смъртоносно оръжие, но нямаше да има полза от нея, ако не можеше да отиде близо. Ако тримата оцелели бяха добри стрелци, можеха да го повалят от седемдесет и пет метра — и от два пъти по-голямо разстояние, ако пушките им имаха инфрачервени мерници.