Тръгна напред. Босите му крака не вдигаха никакъв шум по гладката твърда скала, която бе предпочел пред по-мекия и по-несигурен слой от борови иглички и сухи клонки. На другия край на острова видя очертанията на лодката.
Лежеше на широка плоска скала над водата — естествена пързалка, по която беше изтеглена. Изпълзя до нея и видя нещо, което не бе забелязал досега: защитен ръкав, провесен през страната на лодката до носа. Ръкав с безжизнена ръка, завършваща с полузатворена длан с вдървени изкривени пръсти; ръка, принадлежаща на човек, който лежеше на дъното на лодката по очи. Мечките, които бяха стреляли слепешката във виещия се пушек, не бяха прахосали ценните си метални стрели.
На няколко метра по-навътре в островчето видя въздушна пушка и раница. Начинът, по който лежаха, му подсказа, че са били захвърлени от някой, който в бързината не е имал намерение да ги използва отново. Двамата останали живи не можеха да са много далеч — може би дори го виждаха…
Стив се върна и пресече острова, за да се приближи до полегатия скалист бряг от другата страна. Отново избираше места с гола скала. Сега, когато беше почти гол, мютската му окраска бе идеална защита и може би точно това спаси живота му, когато троен залп, изстрелян от малко разстояние, изсвистя във въздуха.
Стив почувства обгарящ полъх отляво, хвърли се надясно и изпълзя зад едно дърво. Стиснал зъби от болка, той затаи дъх; ослушваше се за всеки звук, който можеше да издаде позицията на нападателя. Нищо не се движеше; той чуваше единствено оглушителното туптене на собственото си сърце. Пресегна се с дясната си ръка и направи бърза оценка на раната. През пръстите му прокапа кръв, но беше извадил късмет. Един куршум беше одрал кожата му и беше рикоширал от четвъртото ребро; вторият беше направил диагонална резка върху долната страна на вдигнатата му ръка, третият го беше улучил от външната страна на лявата ръка, точно над лакътя. Той сгъна ръка за проба. Адски болеше, но можеше да я движи.
От ъгъла и посоката на изстрелите Стив можа да определи приблизително къде е стрелецът и че е стрелял от легнало положение. Седеше, без да мърда, и анализираше ситуацията. Нападателят предполагаше, че е мъртъв, но дори сега, половин час по-късно, нямаше никакво движение. Интересно. Очевидно той беше изгубил елемента на изненада, но все още имаше едно предимство — подвижност. Сега вече беше убеден, че и двамата му противници са лошо ранени. Никой от тях не помръдваше, но те все още бяха опасни. Стив не бързаше да бъде убит. Щеше да изчака до появата на първата светлина.
Разучи разположението на клоните. Щастието отново беше на негова страна. Един закърнял клон му предлагаше опора, от която можеше да достигне най-ниските клони. Той окачи пушката на гърба си, покатери се на дънера и продължи нагоре. Никога не се беше качвал на дърво, но се закатери със същата увереност, с която някога се беше изкачил на кулата, предназначена да изпита нервите на планеристите от подземния щурмови курс на Академията. Намери едно разклонение, на което можеше да лежи без опасност да падне, закачи пушката на един счупен по-малък клон, настани се колкото можа по-удобно и задряма на пресекулки.
Когато се събуди, още не се беше зазорило, но беше достатъчно светло. Стив се огледа. Светът беше обвит в бяло. Дебела зловеща завивка от мъгла покриваше повърхността на езерото, издигаше се от земята под него и се въртеше около дънерите на дърветата като дух, излязъл от праисторическо море. Стив се вгледа през листата надолу. Видя забуления от мъгла нос на изтеглената на брега лодка. Плячката му още беше на острова. Фактът, че двамата, които вече знаеха, че е тук, бяха изпуснали идеалния момент да избягат, беше доказателство, че първоначалното му предчувствие е правилно. Бяха все още тук, защото нямаха сили да избутат лодката във водата.
Студеното зловещо усещане, което се беше свило в стомаха му, когато беше изправен пред Дийп-Сикс, отново оживя. Беше гледал как Блу-Тъндър изпраща на онзи свят тежко ранените мютски воини. Сега той трябваше да направи същото с хора от своята собствена раса. Но за неговите жертви и за самия него това нямаше да е нищо повече от хладнокръвен акт на убийство. Как би могло да бъде другояче? Трекерите разбираха само функционалния, ограничен свят. Идеята за някакъв живот след смъртта не се побираше в главите им. Животът ти е даден от Първото семейство. Единствената причина да си жив е да помогнеш да се осигури бъдещето на Федерацията. От значение беше единствено ефективното постигане на целите на Федерацията. Смъртта беше просто спиране на всички телесни и мозъчни функции, край на работния цикъл; моментът, когато човекът горе натиска спусъка. Хората с чувала идват да те отнесат, и това е всичко. Край.