Стив изчака, докато мъглата се разсее, след това слезе на един от по-ниските клони, откъдето можеше да вижда човека с пушката. Лежеше паднал до скалата, стрела от арбалет стърчеше от лявото му бедро точно под чатала. Панталоните му и земята между краката му бяха подгизнали от кръв. С дясната си ръка придържаше турникет, направен от колана му и дръжката на бойния му нож, но от време на време от разкъсаната главна артерия бликваше кръв. Лявата му ръка беше на спусъка на пушката, но за да стреля с някаква точност, той трябваше да се подпре на десния си крак или на лакътя, без да гледа през мерника — ограничаващ фактор, който вероятно беше спасил живота на Стив през нощта.
Стив се прицели в гърдите му и стреля. Ударът блъсна мъжа в скалата, ръцете му се разпериха. Пушката излетя от ръката му, после отпуснатото тяло се свлече по скалата.
Стив скочи предпазливо на земята и огледа терена. Видя бременната вдясно — лежеше, подпряна на едно дърво с гръб към него; ръцете й бяха отпуснати, с дланите нагоре. Той заобиколи и погледна от другата страна. Същата история — никакво движение. Стив се огледа внимателно още веднъж, после се премести по-близко, пушката му бе готова за стрелба. Добре, това бе положението. Той излезе пред нея, насочил цевите в гърдите й. Тя го погледна, бледите й очи светеха на изтощеното й лице. Беше прав. Наистина я познаваше. Беше Дон Мари Лундквист.
— Кристофър Кълъмбъс! Дон?… Какво правиш тук?
Тя го погледна, сигурна, че също го познава, но не можеше да приеме вида му.
— Брикман? Не мога да повярвам. Стив Брикман? — Думите излязоха от устата й с дрезгав, шепнещ смях.
— Да. — Стив остави пушката си и коленичи. Дясната страна на скъсаната й куртка със защитен цвят беше изцапана с прясна кръв. Той повдигна внимателно дясната й ръка и видя раната. Десетинчовите крила на стрелата едва се виждаха.
— Сигурно много боли…
Тя се нацупи в мрачна усмивка.
— Е, няма да танцувам валс.
— Можеш ли изобщо да се движиш?
— Само от врата нагоре. Вчера можах да допълзя дотук с помощта на Том, но… — тя се задъха — но не мисля, че беше добре за мен. Стрелата сигурно… е заседнала в гръбначния ми стълб.
Стив сложи ръка на подутия й корем.
— Това е лудост. Как са те изпратили в това положение?
— Спокойно, Стив. Няма да ставам майка-настойница. Това е УКВ-радиостанция. Пенопласт с… воден баласт… с цвят на тялото. Трябва да си съвсем близко, за да откриеш шевовете.
— Аз определено се излъгах. Но какво щеше да стане, ако…
— Диваците никога не се отнасят грубо с бременни жени — независимо откъде идват. Не го ли знаеш?
— Знам, че според тях нероденото дете е нещо свещено. За твое нещастие те, изглежда, са го забравили.
— Не можеха да видят по кого стрелят.
— И все пак поразиха всички ви.
— Не ми напомняй…
Стив се поколеба, несигурен как да формулира въпроса, който трябваше да зададе.
— Ти, хм… изпрати ли сигнал за помощ?
— Още не. Има един скрит цип, но не мога да го достигна със зъби.
— Означава ли това, че…
— Да. Ти трябва да им кажеш какво се случи.
— Не знам позивните кодове, които използваш.
— Въведи името си и поискай помощ. След като се идентифицираш, апаратът ще ти каже каквото трябва да знаеш.
— Ох, разбира се. — Той изруга под нос. — Много лошо. Ако знаех, че участваш в тази операция…
— И какво щеше да направиш?
Стив разпери ръце.
— Не знам. Твоите хора провалиха всичко — оставиха следа, широка цяла миля. Предполагам, че залавянето ви не е било част от плана.
— Да… наистина много лошо, нали?
— Наистина…
Тя се смръщи от болка.
— Виж… радвам се, че си ти. Том нямаше да издържи дълго… с толкова силно кървене… ние се тревожехме, в случай че той… не ме вземе със себе си. — Очите й се спряха върху неговите. — Но на теб мога да разчитам, нали, компадре?
Стив се намръщи.
— Абсолютно, но… сигурна ли си, че го искаш? Може би има…
— Слушай, както стоят нещата, ти ще ми направиш услуга. Съгласен ли си?