Около две трети от мютите напуснаха линиите — името, дадено на осмоъгълната лагерна площ — отидоха до брега и закрачиха възбудено, докато корабите с колела продължаваха бавно да се придвижват към тях в стреловидна формация. Облак бял пушек се издигаше на талази над водещия кораб, после над водата се понесе мощно боботене на изпусната пара. Мютите отговориха с радостен вик, последван от френтично биене на барабани.
Когато корабите дойдоха по-близко, Стив видя, че ги тласкат големи колела с лопатки, задвижвани от огромни бутала, които излизаха от поставени под ъгъл корпуси от двете страни на палубата. Надстройките се състояха от три богато украсени, разположени една над друга палуби с допълнителни помещения на носа и на кърмата, които вероятно служеха като командни центрове. Цялата масивна грамада се издигаше върху широк, плитко газещ корпус с ниски бордове и тъпоноса предна палуба.
Общият цвят на корабите беше черен, освежен от тъмно оцветено дърво и червен, златен или сребърен перваз. Вимпели със странни знаци се вееха на пилони по горните палуби. Стив видя хора от екипажа да се движат по палубите. Зачуди се на кой от трите кораба е Клиъруотър. В този момент тя може би оглеждаше брега, насочила взор точно към него, без да подозира, че той е тук.
— Развълнуван ли си?
Стив се обърна и видя Мистър Сноу — стоеше до него с двама старейшини от племето М’Кол — Бостън-Брюн и Осъм-Уелс.
— А ти?
Мистър Сноу изглеждаше развеселен.
— За двадесет и осми път правя това пътуване и все още ме побиват тръпки.
— Мога да го разбера. Искам да кажа, ние имаме някои доста внушителни неща във Федерацията, но… — Стив посочи корабите с колела — това е невероятно!
Сякаш за потвърждение корабите отговориха, като изпратиха към небето вълна подир вълна многоцветни ракети. Стив гледаше с отворена уста как експлодират, изхвърляйки водопади от звезди, които се пръскаха и изпълваха небето с блестящи потоци светлина с цвят на дъга.
От гърлата на пет хиляди мюти излезе едно боботещо „Хейй-яааааа“.
— Никога не пропускат да ни впечатлят — сухо каза Мистър Сноу.
— Ние също имаме ракети — каза Стив. — Но те правят друг вид впечатление.
— Значи…
Стив остави забележката му без внимание.
— Кажи ми… знаците на тези вимпели… означават ли нещо?
— Формите… като тази шарка на цвете например… са отличителни знаци на къщите, които притежават корабите. Майсторите на желязо са войнствени хора като нас, но вместо племена имат родове. Имат дори първо семейство.
— Но не Генерален президент.
— Не. Техният най-голям вожд се нарича шогун.
— Ами другите знаци? Онези, които приличат на животински следи… или на мъртви паяци?
Мистър Сноу се усмихна.
— Добро сравнение. Нямам представа какво означават, но в Старото време са били известни като идеограми. Това са знаци на думи, които говорят мълчаливо на окото.
Значи… майсторите на желязо можеха да четат и да пишат.
— Никога не съм виждал нещо подобно — отбеляза Стив.
— Това е странен език — призна старият летописец. — Съвсем неразбираем за ухото и окото. За щастие те могат да говорят и като нас, но по странен начин… сякаш имат змийски език.
— Защо ги наричате „мъртви лица“?
— Ще видиш. — Мистър Сноу хвана Стив за ръка и го отведе настрана. — Едно предупреждение. Аз гледам на теб с чувство на дружба и високо уважение, но ти си вироглав млад мъж и понякога говориш необмислено. Аз, понеже съм по-стар и по-умен, знам, че тези твои приказки идват от твоя безспорен кураж и… за съжаление… от твоето високопарно самомнение. С годините държането ти може би ще стане по-обмислено, но дотогава…
— Мисля, че те разбрах…
— Дотогава си мери приказките. Хората, които ще срещнем, нямат абсолютно никакво чувство за хумор. Тяхната идея за шега е да гледат как на някой му забиват нажежен до червено шиш в задника.
— Това показва колко е добре да се търгува с тях.
— Може и да не е голямо удоволствие, но те предлагат подобри условия от Федерацията.
Стив се намръщи.
— Нали точно това казах.