Мината за информация до Стив прошепна:
— Яма-Шита.
— Какво значи това? — попита Стив също шепнешком.
— Това е важен майстор на желязо. Той контролира корабите, които търгуват с Плейнфолк.
Когато процесията стигна карето, мютите напуснаха брега и се наредиха зад и отстрани на приветстващите старейшини. Покритата носилка — защото сега кабината беше станала на носилка — беше вдигната внимателно на платформата и поставена пред търговската върлина. Стръките бяха извадени и страниците и предната част отворени, за да открият главния майстор на желязо, седнал величествено на богато украсен стол. При появата му всички мюти паднаха на колене и заровиха носове в земята. Изненадан, Стив се поклони последен.
Маската на Яма-Шита и видът му бяха още по-впечатляващи от самураите, които заеха местата си от двете му страни. Уверили се, че господарите им са седнали удобно, „червените“ забиха знамената зад платформата и застанаха отпред и отстрани с една ръка на бедро, а другата поставена ефектно върху дръжката на дълга извита сабя.
Когато размяната на официални речи свърши, Стив си проправи път назад в тълпата. Мистър Сноу му беше обяснил, че истинската търговия започва през втория ден; през първия майсторите на желязо съставяха списък на представените племена и ръководителите на делегации и теглеха жребий за реда, по който ще бъдат извиквани в карето да „правят сделка“. Освен пленените ренегати и мютите, участващи в похода, имаше кошници със зърно, сушено месо, малки торбички с ценен дрийм кап, чували с трева рейнбоу, кожи, които щяха да бъдат разменени срещу ново остро желязо. Всички стоки трябваше да се прегледат, да се провери качеството, да се постигне споразумение за тяхната стойност. Стоките трябваше да се опишат, пресметнат и натоварят; оръжията, които майсторите на желязо бяха докарали от изток, трябваше да бъдат свалени на брега. Но мъртвешките лица не бяха само търговци на смърт; те търгуваха с рогозки и плат, прежда, игли, ножове и различни инструменти и земеделски сечива, за които можеше да се сключи сделка — лопатки, гребла и много други неща, които Стив не можеше да назове.
След като формалностите свършиха, самураите извикаха администраторите си — длъжностни лица с по-нисък ранг, които можеха да пренесат казаните думи в мълчалива реч.
Старейшините от всяко племе чакаха търпеливо пред група маскирани писари, снабдени с четчици и някакви рола, които Мистър Сноу нарече хартия. С четчици и черна течност, наречена мастило, писарите отбелязваха подробности за броя на племето — мъже и жени воини, старейшини, майки кърмачки, деца и така нататък. Бързината, с която изписваха различните символи, беше изумителна и Стив се учуди на сръчността им.
Официално обявената цел на този „търговски регистър“, който се актуализираше всяка година, беше да позволи на майсторите на желязо да оценят бъдещите нужди на Плейнфолк. Стив си помисли, че Карлстром би дал дясната си ръка за такава информация. Проблемът беше, че тя бе съвсем недостъпна. Събираше се на ръка по такъв примитивен начин, че всъщност беше невъзможно да се обработи. Всички данни бяха записани със символи, които можеха да разберат само майсторите на желязо, а и обемът на пълния регистър щеше да направи кражбата много трудна.
Стив се разходи покрай корабите с надеждата да зърне Клиъруотър. Напразно. Цял час разглежда палубите и надпалубните настройки с веранди, надявайки се тя да се появи, но видя само още майстори на желязо. Утеши се с мисълта, че ако шогунът, господарят на Бет-Лем, смята доставката на един стрелолист и тайните на летене с двигател за нещо важно, с Кадилак и Клиъруотър може би също се държат като с важни гости. Ако бе така, те можеше да са на третия кораб, акостирал на известно разстояние от брега — богато украсения съд, с който беше пристигнал Яма-Шита.
От онова, което беше видял досега, мъртвешките лица бяха много дисциплинирани, знаеха как да си свършат работата и очевидно можеха да се грижат за себе си. На такива хора можеше да се разчита. Освен дългите — и къси — извити саби някои от самураите носеха лъкове — не арбалети с приклади като на пушка, високо ценени от мютите, а леки елегантни двойно извити лъкове. Носеха ги на гърбовете си в плоски плетени колчани заедно с дълги стрели с пера. Корабите, ризниците и оръжията им бяха доказателство за превъзходно майсторство, но всичко беше на ниско ниво. Нямаше признаци да владеят наричаното от мютите „високо майсторство“ — технологическите чудеса на електронната ера.