Очите й се спряха на неговите и тя бавно облиза устните си.
— Защо ми казваш това?
— Имам си причини. Когато вятърът те отвя, поисках разрешение да поведа една разузнавателна група надолу по реката…
— Да, знам. Вече ми каза.
— Макдонъл не разреши — продължи Стив. — Но ти се върна от смъртта и ми помогна да се спася. Кой знае? Може би някой ден пак ще се срещнем. Ако това стане, искам да знаеш, че можеш да разчиташ на мен да направя каквото трябва. Последния път, когато говорихме, ти искаше да свършиш със себе си по бързия начин. Но ти си твърде добър войник, за да завършиш живота си така. Добре, признавам, че точно сега нещата не изглеждат много добре. Твоите приятели може би ще имат трудности, но не може да е по-трудно от онова, през което сте минали.
— Тук си прав…
— Не бива да губиш надежда там, Джоди. Докато живееш, трябва да продължиш да се бориш. Дължиш го на себе си и на Федерацията.
Джоди отговори с груб смях.
— На Федерацията?!
— Да — каза Стив. — Аз бях на летателната площадка, когато връхлетя бурята. Аз бях един от хората, които се опитаха да те задържат на площадката. Видях състоянието, в което беше. Повечето хора биха се отчаяли и биха загубили надежда. Но не и ти. Ако можеше, ти щеше да се влачиш по корем срещу течението. Ти си нарушител, Джоди… толкова, колкото аз съм подлога на мютите.
Джоди го погледна и се засмя пренебрежително.
— Човекът, за когото говориш, умря, когато паднах в реката.
— Трудно ми е да повярвам. По дяволите, искам да кажа, ти беше толкова… толкова ентусиазирана.
— Знам. Тази промяна за мен също беше изненада. И аз като теб винаги съм искала да бъда планерист. На „Дамата“ прекарах най-щастливото време от живота си. Служих под командването на Хартман и Макдонъл пет години. Цели пет години. Ако бях изкарала още една, щях да спечеля щастливата шестица и пътуване до Белия дом. — Тя се усмихна. — Лежах в леглото и си мислех какво ще кажа на Генералния президент, чудех се как ще се чувствам, когато го срещна лично. Единственото ми голямо безпокойство беше, че коленете ми няма да издържат и ще се разтреперят.
Стив кимна съчувствено, но не каза нищо.
— Когато си на ешелоните или във Федерацията, непрекъснато си под напрежение. Възприемаш всичко като последно, защото са те учили, че това е начинът, по който стоят нещата. Единственият начин. И в това има смисъл. Само когато извършиш нарушение, когато започнеш да разчиташ на себе си, започваш да премисляш нещата… да си задаваш въпроси. Когато станеш нарушител, виждаш всичко по съвсем друг начин. Това не става лесно. Трябваше ми известно време да се отърся от системата. И все още имам да извървя дълъг път. — Тя се намръщи. — Семейството добре е поработило върху нас.
— Само хората се провалят — каза Стив; цитираше вуйчо Барт. — Не системата.
— Още ли вярваш в това?
Стив вдигна рамене.
— Половин година при мютите ми даде достатъчно време за размисъл.
— И?
— Това… това те променя… И е трудно да се върнеш.
— Но ти все още го искаш.
Стив внимателно обмисли отговора си.
— Харесва ли ти, или не, това е бъдещето, Джоди. Мютите не могат да спечелят. И когато те си отидат, колко дълго мислиш ще могат да издържат твоите приятели?
— Страната е голяма…
— Така е. Но дори ако ти и другите бяхте избягали от М’Кол, пак щяхте да живеете като преследвани животни.
— Не. Малоун планираше да пресечем Скалистите планини. Той казва, че оттатък имало някаква златна страна. Място близко до морето, където никога не вали сняг и където дърветата с храна са толкова много, че никой никога не гладува.
— Сериозно?
— Да. Страната се казва Калифорния.
— Мечти, породени от тревата, Джоди. Дори да има такова място, защо да отивате там? Това е безперспективно. Кой ще ви последва? Само Първото семейство може да създаде нов живот. Няма значение колко умен е Малоун или колко такива като него има. Вие никога няма да представлявате нещо.
— Вероятно си прав — съгласи се тя. — Но и така няма перспектива. Дори ако ние с теб сме достатъчно щастливи да се върнем, Федерацията никога няма да ни използва пак.
Стив прехапа устни.
— Защо?
— Защото сме били навън твърде дълго. Защото знаем твърде много.
— Какво знаем?
Незасегнатата страна на лицето й се набръчка от усмивка.
— Не е ли очевидно? Ти си бил пленен миналия юни и оттогава дишаш нефилтриран въздух. Как се чувстваш?
— Добре, но…
— Питал ли си се защо?
— Да, но…
Тя му махна с ръка да млъкне.