— Искаш да кажеш тук, сега…
— Да. Това означаваше Кадилак да остане на изток до това време следващата година… или може би дори по-следващата. Но не можехме да си позволим да чакаме толкова дълго.
— Защо?
— Защото аз ще умра преди Пожълтяването. — Той видя, че Стив се смая. — Не се шегувам. Бях с Кадилак, когато той прочете в камъка… точно кога ще се случи.
— И… ти му повярва?
Мистър Сноу вдигна рамене.
— Той каза също, че ти ще се върнеш по времето на Новата земя… и ти се върна. Разбира се, аз вярвам в пророчеството, но кой иска да слуша лоши новини? Човек си казва: „Той е неопитен. Може би е разбрал погрешно името или датата.“ Ако трябва да съм честен, не го взех на сериозно. Ако го бях взел на сериозно, сега той щеше да е тук, а с кораба щеше да пътуваш ти.
— Значи си го изпратил миналата година… с Клиъруотър да го защитава.
— Да. Те щяха да предадат стрелолиста, да направят каквото е необходимо и след това да се разберат за връщане с един от корабите на Яма-Шита.
От минута на минута ставаше все по-лошо.
— Имаше ли начин да се свързваш с майсторите на желязо между тези пътувания на кораба?
— Не, не директно. Но съм в контакт с Небесните гласове.
— Да, разбира се — каза Стив. — Но не си получил никакво съобщение, което да потвърждава безопасното им пристигане.
Мистър Сноу вдигна ръце.
— Имаме потвърждение. Яма-Шита ни донесе пушките. Той е човек на честта и на думата му може да се вярва. Същото е вярно и за всички майстори на желязо. Те никога не са правили нечестна сделка.
— Но… доколкото разбирам… сделката е била да се достави планер и летец срещу пушки. Те не са обещали да върнат летеца и пътника.
— Вярно. — В очите на Мистър Сноу светна дяволито пламъче. — Проницателен си, Брикман. Голям шарлатанин си.
Стив никога не беше чувал тази дума, но тонът на възхищение не му прозвуча като комплимент.
Мистър Сноу се намръщи отново и се върна към основната тема на разговора.
— Кадилак и Клиъруотър знаеха за положението. На тях оставих да обяснят нещата. Майсторите на желязо са умни хора. — Той подръпна брадата си. — Наистина не мисля, че има проблем.
Сърцето на Стив се сви, тъй като неговият основен план, вече нарушен, сега беше разбит на пух и прах.
— Знаеш ли, че си ненормален?! Искам да кажа… как си могъл да бъдеш толкова безотговорен? Бъдещето на цялото племе е в опасност, а ти… Никой не се връща от Бет-Лем! Не е ли така?!
— Не и по обикновения начин, но…
— Кълъмбъс! Какъв ужас!
Мистър Сноу му направи знак да се успокои.
— Виж, хайде да не се вълнуваме много за това. Има още три дни преди корабите да заминат. Пак ще говорим с Яма-Шита. Те са на борда на този кораб… сигурен съм.
— Тогава защо той не ги свали на брега?
— Добър въпрос. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че не ги пуска. Ти видя, че не искаме тези пушки, така че той… се опитва да упражни натиск върху нас, за да се съгласим.
— Възможно е — каза Стив. — Надявам се да си прав.
— Но не можем да направим нищо. Просто трябва да чакаме и да видим какво ще стане. — Мистър Сноу въздъхна уморено. — Майко Мо-Таун! Ужасен шум, нали? И толкова много хора! Така е било в Старото време. Накъдето и да се обърнеш, човек до човек, от хоризонт до хоризонт, и са живеели един над друг в каменни дървета, които са стигали до небето! Нищо чудно, че светът е полудял…
Стив клекна до него.
— Какво ще стане, ако Кадилак и Клиъруотър не са на кораба на Яма-Шита и ти, според предсказанието, умреш в края на лятото?
Мистър Сноу отви главата си.
— Тогава М’Кол ги чакат тежки времена. Все пак… ще имат теб. — Той отново легна, после добави: — Може би това е имал наум Талисмана, когато те е върнал при нас.
— Може би…
Нощният въздух беше хладен. Стив се уви в кожите си и се опита да заспи, но празнотата скоро беше изпълнена с тъмен облак на противоречиви съмнения и подозрения, към които той добави бремето на минали и настоящи предателства, тайните, които беше споделил с други, и онези, известни само нему. Затвори очи, но сънят не идваше. Калейдоскопните образи на любов, смърт и риск продължиха да се въртят в трескавия му мозък до първия светлик на зората.
Преговорите между племената Плейнфолк и майсторите на желязо продължиха, бяха сключени сделки. Сушено месо, зърно, кожи бяха пренесени на борда от пътниците мюти — онези, които бяха определени да отпътуват надолу по реката с майсторите на желязо; оръжия, платове, ножове, инструменти, тенджери, тигани и всякакви полезни предмети бяха свалени на брега. Но никой, освен Яма-Шита и неговия ескорт не се появи от третия кораб с колела.