Успя също да открие, че мютите от племето М’Кол ще пътуват на левия флангови кораб — онзи, боядисан главно в черно и сребърно. Заловените ренегати щяха да бъдат разделени между него и другия, боядисан в черно и златно. Корабът на Яма-Шита, в червено и златно, най-украсен от трите, не пренасяше човешки товар.
Планът на Стив беше да преплува под прикритието на тъмнината до кораба в черно и сребърно и да скрие ножа и тоягата на най-сигурното място, което може да намери. Нямаше абсолютно никаква представа колко ще продължи пътуването или какво ще стане при пристигането му. За това щеше да мисли, когато му дойдеше времето.
Следобеда групи мъже с бели ленти изнесоха тежки железни вериги от двата флангови кораба и ги донесоха на червените ленти, които чакаха да оковат заловените ренегати. Китките на всеки ренегат бяха оковани във верига, която минаваше през ухо в железен колан, завързан около кръста му. Веригите позволяваха ръцете да бъдат вдигнати достатъчно високо, но само една по една. На глезена на единия крак слагаха тежки гривни, но без вериги. Бягството беше невъзможно. Всеки, който се опиташе да избяга, бързо щеше да се изтощи, а ако бе достатъчно глупав да скочи от борда, щеше да потъне като камък.
Когато Мо-Таун наметна тъмната си пелерина върху небето. Стив завърза ножа за левия си прасец, метна на рамо тоягата и тръгна, без да каже на Мистър Сноу или на някой друг какво е намислил. Излезе на три-четвърти миля на север от търговската върлина. Бързо се съблече, сгъна дрехите си, сложи ги под купчина камъни и влезе във водата. Предишното му плуване в езерото му даваше по-голяма увереност, но не беше забравил напълно страховете си от срещата с някое ужасно хлъзгаво същество.
Трите кораба, сега хвърлили котва извън залива, ясно се открояваха на фона на небето. Извитите веранди отпред, отстрани и отзад на горните палуби бяха окичени с фенери, които светеха с жълт пламък. Други по-големи фенери осветяваха предните и задните палуби, като външното осветление беше допълнено от фенери, които висяха над водата. Стив ги беше видял предишните нощи, но не беше разбрал, че тяхната цел не е само декоративна. Сега, когато приближи до кораба с бавни, тихи загребвания, видя, че те осветяват широка ивица вода около всеки кораб, което правеше практически невъзможно да стигне до кораба, без да го видят часовите.
Единственото решение беше да плува под вода. Тази мисъл не му хареса. Макар че беше преплувал половината езеро в преследване на Лундквист и сега успешно бе преминал същото разстояние, той не можеше да се реши да се гмурне под тъмната повърхност. Но друг начин нямаше.
Стив огледа кораба. Под квадратния нос имаше едно неосветено петно, но на палубата точно над него стоеше страж и изглежда, нямаше друг начин да се изкачи на борда, освен по тежката верига на котвата. Кърмата му се стори по-обещаваща — огромните дървени лопатки на колелото спираха светлината от фенерите на палубата. Ако можеше да се пъхне между задните лопатки, щеше да може да се изкачи по вътрешността на колелото до палубата. Пушекът, който беше видял да излиза от комините, му подсказа за движещата сила на кораба. Буталата — огромни дървени греди, подсилени с метални пръстени — които движеха колелата, бяха свързани с източник на парно налягане. Той вероятно беше разположен някъде на по-долните нива на корпуса. Стив не беше сигурен как е свързано всичко нагоре, но точката, в която буталата минаваха под линията на палубата, беше покрита с наклонен кожух. Това бе мястото, откъдето би могъл да влезе.
Досега беше забелязал дузина стражи — някои охраняваха входове, други патрулираха по двойки. Вътре сигурно имаше други. Стив се замисли как най-добре да продължи, след като се качи на борда. Маските осигуряваха чудесно средство за дегизиране, но непонятният език правеше ефективното превъплъщение практически невъзможно. А и майсторите на желязо може би сваляха маските си на кораба, когато бяха между свои. При тези обстоятелства ликвидирането на един от стражите и заемането на мястото му беше твърде рисковано. Не че сегашната му маскировка — на полугол мют — правеше нещата по-лесни. Той трябваше да разчита на елемента на изненада, както при плуването до острова. В безопасност на корабите и заобиколени от вода, майсторите на желязо нямаха никакво основание да се страхуват от появата на сухоземните си търговски партньори. Истинското затягане на дисциплината щеше да настъпи утре, когато мютските общи работници и ренегатите се качиха на борда. От този момент стражите щяха да са максимално бдителни, за да предотвратят евентуални бягства; но не биха очаквали някой да се качи на борда един ден по-рано, и то по собствена воля.