— Доста неща, и всичките неприятни.
— Да, например да ти опекат задника. Могат също да те одерат, да те сварят жив, да те накълцат на кайма или да ти пъхнат краката в пещта на котлите — много, много бавно. Представяш ли си?
— А ти как можеш да носиш нож?
— На мен ми вярват. Аз съм главен надзирател, отговарям за работниците. Общо сме шестима. Задачата ни е да помагаме на динките да контролират работниците и ренегатите по време на пътуване. Мнозина от тези с израстъци са страхливи, но има и други, които не приемат с голямо желание новия ред. Те трябва да бъдат укротявани. Наличието на техен човек помага положението да се уреди по-лесно.
— Какво става с онези, които не се поддават на укротяване?
— Завързват ги на лопатките на колелата.
— За колко време?
— За колкото трябва.
Стив шумно пое въздух.
— Мръсно…
Сайд-Уиндър вдигна рамене.
— Това е само като начало. Има и още по-лошо, повярвай ми. Динките са майстори. Но ти знаеш всичко това. Преди да продължим, прав ли съм да мисля, че се опитваш да пътуваш тайно?
— Да… но бях запланувал да бъда с групата горе.
— По този начин е по-добре. Странно как се уреждат нещата. Аз получих съобщение, че може да се появиш на търговската върлина, но не очаквах да те срещна на кораба.
— Аз също… Я ми кажи — точно когато тръгнахме, имаше ужасна експлозия. Какво се случи… дали не се взриви някой от корабите?
— Де такъв късмет. Бяха седемдесет и два оръдейни салюта за сбогуване на Яма-Шита с твоите приятели. Зареждат се откъм дулото. Тридесет и шест от всяка страна, по дванадесет на палуба. Имат ей такава цев… — той разпери ръце, после събра юмруци — изстрелват ей толкаво гюле.
Стив се намръщи.
— Докато плувах, не забелязах такова нещо.
— Не можеш да ги видиш, докато не ги изкарат за стрелба.
— Разбирам…
— И така… защо не си поддържал връзка?
Стив му обясни накратко какво се беше случило с радионожа и с поддържащото отделение.
Сайд-Уиндър го изслуша нетърпеливо, после отбеляза.
— Сигурно са били новаци…
— Не може да се много по-нови от мен. От колко време си на корабите?
— От много. Известно време теглех баржи по Алегени — докато си проправя път в света. Това може би е последното ми пътуване. Само чакам знак и тръгвам за дома. — Той посочи израстъците на челото и на скулите си. — Не мога да чакам да покрият цялото ми лице.
— Не ми се щеше да питам — каза Стив, — но как, по дяволите…
— Силиконови подплънки. Не е лошо, нали?
— Фантастично.
— Да… — Сайд-Уиндър показа петната на лявата си ръка.
— Дали ще мога лесно да се отърва от тези е друг въпрос. Ти откога си изрисуван така?
— От около месец. Не бих го направил, ако не бях видял с очите си, че може да се махне. Но тези израстъци… Не знам дали бих се решил на такова нещо. Сигурно трудно си се решил.
Сайд-Уиндър отвърна с крива усмивка.
— Понякога го наричат „чувство за дълг“. Но пък ти трябва да си много тъп, за да действаш като мют.
Стив прехапа устни и остави забележката без внимание.
— Добре, нека разгледаме фактическото положение. Накъде точно си се запътил и как мога да ти помогна?
Стив обясни задачата си да намери и върне двамата мюти — Кадилак и Клиъруотър. Не разкри, че са с прави крайници, нито даде подробности по тяхната обща задача.
Сайд-Уиндър не го притисна за подробности. Просто слушаше мълчаливо, след това направи загрижена гримаса.
— Май си се нагърбил с тежка задача, компадре. С малко късмет и един следващ вятър мога да те изкарам на брега, но оттам нататък трябва да се оправяш сам.
— Има ли още някой от нашите хора там… между майсторите на желязо?
Сайд-Уиндър се засмя сухо.
— Шегуваш ли се? Хора с израстъци могат да се имитират, но дори Рио Лобо не може да ни превърне в безжизнено лице.
— Исках да кажа… има ли много като теб?
Усмивката на „мексиканеца“ се стопи.
— Може и да има, но не са ми казали. И ако не беше още с жълто около устата, щеше да знаеш да не питаш. Ако това беше замислено като групова акция, щеше да знаеш за нея.
— Разбрах. Не можеш ли поне да съобщиш в Рио какъв е рискът?
— Не веднага, но да, ще се погрижа да научат новината. Да искаш да предам нещо специално?
— Не. Само им кажи, че все още проучвам възможностите… и че се нуждая от ново поддържащо отделение.
— Мисля, че те вече знаят това.
Стив го погледна остро.
— Новините се разпространяват бързо.
— С лошите новини винаги е така. Нещо друго?
— Да. Мютите имат пушки.
— Пушки?
— М’Колите току-що получиха първите сто. Подразбрах, че ще пристигнат още.