Дийк беше таен почитател на облаците. Беше се пристрастил към тях при първото си пътуване на „Рио Браво“ и след пристигането си в Пуебло използваше техниката на наблюдателната кула за тайно записване на видеолента на по-величествени изгреви и залези. Повечето трекери сигурно биха сметнали това за необичаен начин за убиване на времето, макар че гледането на облаци не нарушаваше по никакъв начин поведението, определено от създадения от Първото семейство закон; от друга страна, правенето на криминални видеозаписи сто на сто го нарушаваше.
Дийк не беше сигурен дали нарушението се отнася до Втори или до Трети кодекс, но и в двата случая, ако го хванеха, последиците щяха да са лоши, особено ако — както в неговия случай — видеозаписът включваше и звуков съпровод, по-точно забранената музика, известна като „блекджек“. Това налагаше лентата да се държи на сигурно място, което не беше лесно на една разузнавателна попътна станция и дори на всяко друго място, защото в помещенията имаше малко врати и много малко от тях се заключваха. Във Федерацията се наблягаше на груповата идентичност, груповата дейност и споделени места за усамотяване; уединението в общоприетия смисъл на думата се смяташе за ненужно, личните притежания — за маловажни.
Дийк беше различен от повечето трекери в Пуебло, които живееха, хранеха се, спяха и се шляеха на малки сплотени групи и очакваха нетърпеливо следващото нападение или появяване на врагове. Те се нуждаеха от допълнителната доза адреналин, генерирана от боя, за да се чувстват живи. На ешелона Дийк страдаше от същата суета, но сега истинските му удоволствия идваха от гледането на обагрените от слънцето кълбести облаци, на тъмните застрашителни буреносни и нежните перести, разчесвани от вятъра като конски опашки — конете бяха един от многото изчезнали животински видове. Четиричасовото му дежурство на наблюдателната кула беше станало за него много ценно. Той обичаше уединението, самотата — макар че никоя от тези думи не съществуваше в речника на трекерите. Видеолентата с незаконния звуков съпровод беше само негова; най-ценното му притежание. Последното нещо, което Дийк искаше да види, докато беше дежурен, бе тълпа крещящи същества с израстъци по главите. Всеки сигнал за тревога му отнемаше възможността да прибави други облачни картини към колекцията си.
Макар че беше нарушител на Кодекса, Дийк беше добър воин. Раните му бяха станали причина да бъде понижен до поддържащ персонал, но той все още носеше с гордост значката си на пионер. Мютите все още бяха врагове. Просто след зърването на първия изгрев той беше загубил интерес към бройката на труповете. Беше продължил съвестно да изпълнява своя дял в убиването и дори към края на втората си служба беше повишен в сержант, но от онзи първи прекрасен златен момент броеше само облаците. Всъщност за него това се беше превърнало във фатална мания. В дъното на ума му се криеше угризението, че ако беше отделил повече внимание да гледа в земята, вместо в небето, нямаше да натика отделението си в засада, от която единствен той беше останал жив.
Днес, подобно на повечето дни, нямаше нахлувания в периметъра. Което беше добра новина, що се отнасяше до Дийк. Лошата новина беше, че имаше много малко за гледане и абсолютно нищо за записване. Небето на екраните пред него беше потискащо лишено от облаци. Носените от въздуха скитници, чиито непрекъснато променящи се форми и различни нюанси бяха запалили въображението му, бяха изчезнали зад далечния хоризонт, оставяйки след себе си празни мъгляви платна; плавно преливащи се цветове, които започваха от бледо виолетово-синьо вдясно и постепенно преминаваха в светложълто вляво.
Дийк се пресегна през облегалката на стола и взе чаша джава — синтетичен еквивалент на древното кафе — факт, който Дийк беше открил по време на едно от случайните си прониквания във видеоархивите. Докато духаше и предпазливо отпиваше, сигналната лампа в горния десен ъгъл на екрана на първа камера — захранвана от шестстотинмилиметрови телефото обективи, известни на екипите от наблюдателната кула като „зумер“ — светна.