Дийк знаеше, че светването може да е предизвикано само от слънчева светлина, отразена от крилата на планер „Скайхок“ на Федерацията, но беше изненадан от отсъствието на предварителна радиовръзка. Ешелоните, които изпращаха въздушни патрули, винаги информираха попътните станции, ако имаше вероятност някой от планерите им да навлезе в техния периметър — кръг с радиус десет мили. Това не беше просто проява на вежливост. Според процедурата, известна като Въздушна връзка с района (ВВР), дежурните в кулите следяха за аварийни повиквания, наблюдаваха небето за продължителност на патрула и можеха да осигурят безценна помощ при издирване и провеждане на спасителни операции.
Точно когато Дийк мислеше, че си въобразява, зумерът се фокусира върху малък неясен синкав обект. Каквото и да беше, той вече се намираше в обхвата на обективите. Като използва клавиатурата, Дийк ги настрои на максимална разделителна способност. Очакваше неясното петно да се превърне в познатата форма на „Скайхок“, но за негова най-голяма изненада обектът нямаше нормалната триколесна кабина, двигател и напълнено с въздух делта крило с цветен код на краищата, показващ на кой ешелон принадлежи. Не — това може и да беше летяща машина, но не беше слязла от монтажната конвейерна линия на Рийган/Лабок. Това беше апарат на на-ко с еднопластово крило, с плетеница от жици и подпори. Пилотът висеше под него, легнал по корем на колани и ремъци с протегнати напред крака, вятърът духаше право в топките му; ръцете му лежаха върху голяма триъгълна коса паянта пред лицето му.
Дийк натисна още няколко бутона да настрои оптическия далекомер в синхрон със зумера и отбеляза показанията: далечина три мили; височина хиляда и двеста фута; оценена въздушна скорост петнадесет до двадесет мили в час. Той се върна към клавиатурата и зададе команда зумерът да държи във фокус приближаващия апарат и да го показва в центъра на екрана. Докато го наблюдаваше, разбра, че пилотът управлява апарата чрез въртене на тялото си от една страна на друга, като по този начин буташе или дърпаше страничната секция на триъгълната паянта. Планерът беше все още твърде далече, та да могат да се различат подробности, но Дийк виждаше бяло-червения шлем с тъмно забрало. Самият планер не беше въоръжен, но нямаше начин да разбере какво оръжие има пилотът.
Дийк знаеше, че такива червено-бели шлемове носят планеристите от „Луизианската дама“ — ешелонът, който беше извършил снабдителен курс до Пуебло през пролетта и който по-късно силно пострада в някакво тежко сражение в Уайоминг. Знаеше също, че такъв тип шлемове носят и ренегати трекери — малки разпръснати банди грабители, които скитаха и търсеха изоставена техника и запаси; болни индивиди, поразени от смъртоносната радиация, която покриваше повърхността на земята; дезертьори, изоставили роднини и другари, нарушили клетвата си за лоялност към Федерацията и изневерили на Първото семейство — нарушение на Първи кодекс и тежко престъпление. Не беше чудно, че когато такива антисоциални елементи биваха залавяни, обикновено ги екзекутираха без съд.
В словесната стенография на пионерите ренегатите обикновено бяха наричани на-ко — съкращение от нарушител на кодекса (индивид, който с действие е нарушил кодексите за поведение, създадени от Първото семейство и включени в Наръчника на Федерацията).
Дийк знаеше, че ако пилотът е ренегат, трябва да е луд, за да се приближи до някоя попътна станция. Но човек трябваше да е луд и за да стане ренегат. Той не се канеше да разсъждава върху мотивите. С бързо движение натисна клавиша за изхвърляне, извади видеокасетата, пъхна я под дъното на долното чекмедже и натисна бутона „Нахлуване в района“. Бутонът светна червено и пет етажа по-долу в стаята на охраната зазвъня пронизително електрически звънец.
На видеокомуникационния екран се появиха главата и раменете на дежурния лейтенант Мат Хармър.
— Окей, дай ми картина на ситуацията. — Хармър беше заядлив човек с малка брадичка. За да компенсира липсата на героична външност, се беше постарал да развие останалата част на тялото си и по-малко привлекателната страна на характера си. С други думи, беше гадно копеле, което можеше да забие пирон в скала с юмрук.
Дийк му каза за приближаващия неидентифициран апарат и предаде образа върху екрана в стаята на охраната, така че Хармър да може да избере подходящо действие.
— Изглежда, се насочва право към нас — каза лейтенантът.
— През цялото време, откакто го следя — отговори Дийк.