Сержант Нолан пристъпи напред и застана до Хармър. Нолан бе име, дадено на пионерите трекери, направили първите копки и извършили първите изкопи за попътна станция. Сержантът беше тридесет и осем годишен, десет години по-стар от лейтенанта. Той метна пушката си на рамо, но стискаше в ръка пистолета с пръст на спусъка. В дясната си ръка държеше завързаната за камък малка дървена плочка със син вимпел. Огледа летеца навъсено. Защитните му дрехи бяха несръчно закърпени — също като крилата на самолета.
— Нашият приятел изглежда доста щастлив…
— Да — изръмжа Хармър. — Умът му трябва да е облъчен с гама-лъчи. — После се обади по радиостанцията в шлема си на бойците, които бяха заобиколили безмоторния планер. — Вкарайте това нещо вътре. Използвайте товарната площадка.
Когато бойците хванаха окъсаните, покрити с плат крила, летецът извика:
— Хей, момчета, по-внимателно! Белият дом може би ще реши да го постави в музея в Гранд Сентрал.
Хармър стисна пушката си толкова силно, че едва не изкриви цевта. Съжали, че беше послушал нареждането на Мери-Ан да не „правят на кайма“ неканения посетител.
— Тоя тип май има железни нерви — прошепна Хармър на Нолан.
— Само се перчи, сър — отвърна Нолан и се обърна към летеца; гласът му излизаше от малката високоговорителна решетка на шлема. — Виж сега, приятел, май имаме проблем със самоличността. На шлема ти пише ФАЗЕТИ, а на тая дъсчица пише БРИКМАН. Кой от двамата си ти?
Летецът свали червено-белия си шлем и застана мирно.
— 8902 Брикман, сър! Планерист на борда на „Луизианската дама“ от 20-и април, свален при операция на североизток от Шайен на 12-и юни и сега идващ за получаване на задача! — Освободената от шлема вълниста руса коса на младия човек падна върху врата и раменете му.
Лейтенант Хармър се взря в седемте тънки като миши опашки плитки, завързани със синя лента — три над едното ухо и четири над другото, — после размени невярващ поглед с Нолан. Никога през всичките години, откакто беше облякъл първата си униформа още на тригодишна възраст, не се беше изправял пред такава несъвместима гледка.
— Кълъмбъс! Погледни косата му! Нагиздил се е като скапан мют!
Нолан подаде на Хармър дървената плочка със завързания за нея камък, свали пушката от рамото си и я насочи към гърдите на Брикман.
— Добре, приятел, свали ножа, който е завързан на крака ти, и го пусни на земята пред теб.
Брикман клекна на едно коляно и започна да разкопчава коланите около крачола на десния си крак.
Хармър погледна изрязаното на дървената плочка, след това я подаде на най-близкия боец.
— Кочеф! Предай това на полковника!
Боецът тръгна към бункера. Брикман се изправи и пусна ножа с ножницата в краката на Нолан. Докато той вдигаше ножа и четеше изрязаното на дръжката име, Хармър го прикриваше.
— Ножът на Нейлър и шлемът на Фазети. Какво друго си взел при твоите пътувания?
— Нищо.
Нолан пъхна ножа в страничния джоб на панталоните си и заби дулото на пушката си в корема на Брикман.
— Добре. Ръцете на тила, пръстите преплетени.
Брикман вдигна ръце и се поколеба.
— Не искате ли да знаете какво съм преживял?
Сержант Нолан посочи с дулото на пушката си бункера.
— Затваряй си устата и прави каквото ти се казва.
Всички в Пуебло добре познаваха процедурата за третиране на ренегати. На нарушителите не се разрешаваше да разговарят с арестуващата ги група. След като нарушителят бъдеше идентифициран, към него трябваше да се обръщат с ясни, кратки заповеди. Той трябваше да бъде обискиран, окован, с качулка на главата и затворен в единична килия, докато не бъде изправен пред старши офицер на арестувалото го поделение. Ако нарушителят не можеше да бъде затворен, трябваше да се ограничи временно възможността му да говори — с други думи, да му се запуши устата. Ако не се подчиняваше безусловно на издаваните заповеди, трябваше да се „предупреди физически“. Ако започнеше да буйства или се опиташе да избяга, трябваше да бъде подложен на „обездвижване“ — т.е. да бъде застрелян.
Брикман вдигна ръце малко по-високо.
— Вижте, момчета… нека си изясним едно нещо. Аз не съм рене… — Той млъкна и се опита да се обърне, Хармър се хвърли напред, пушката му се превърна в движещо се неясно петно.
Твърдият гумен приклад удари с парализираща сила нервния център в дясната ръка на Брикман точно под раменния мускул. Силата на удара беше изчислена да причини максимална болка, без да счупи никакви кости. Хармър продължи с цевта и го удари по шията отляво, където тя се съединяваше с рамото — друг нервен център. Когато Брикман изви гръб от удара, Хармър завъртя приклада за удар в бъбреците и го ритна силно в прасеца на десния крак.