— Господин президент… досега винаги съм се старал да направя всичко, каквото мога. Готов съм да направя всичко, което поискате от мен, сър.
Джеферсън кимна доволно.
— Добре, добре, това исках да чуя. — Той погледна към Карлстром. — Харесвам този младеж, Бен. Той говори на моя език. — Генералният президент се обърна към Стив и го погледна с пронизващ поглед. — Вярваш ли ми, Стивън?
— Абсолютно, господин президент.
— Достатъчно, за да ми разкажеш за мютската магия? — Джеферсън не сваляше очи от Стив, изучаваше реакцията му. — Не изглеждаш изненадан.
Стив потисна в гърлото си напушилия го смях и успя да го превърне в кашлица.
— Господин президент, след пет месеца с мютите… някак си е трудно да ме изненада нещо. Когато председателката на съвета на оценителите ме прекъсна, щом започнах дай разказвам за пророчеството за Талисмана, беше очевидно, че не съм единственият, който знае за него. Но тъй като останалите от съвета бяха в неведение, това можеше да означава, че други хора на по-отговорни места го приемат сериозно. И ако те мислеха така за пророчеството, тогава следваше, че имат същото мнение и относно мютската магия. Заплахата за Федерацията, която се съдържа в пророчеството, е толкова сериозна, че един от тези хора трябва да сте вие, сър.
Джеферсън се засмя и пак удари страничната облегалка на стола.
— Не мисля, че трябва да се тревожиш, Бен. Това момче ще се справи чудесно. — После се обърна към Стив. — Ти си прав, разбира се. Но беше необходимо да се отрича съществуването на мютска магия, за да се поддържа дисциплина сред персонала на ешелоните и попътните станции… и моралът на пионерите изобщо. От едно проучване на историческите паметници знам, че за моите предшественици е било трудно да вземат това решение, но това е единственият начин да се премахне всякакво съмнение и да се подкрепи управляването със силата на закона. Така всякаква публична дискусия на мютската магия стана нарушение на Първи кодекс.
— Но… господин президент, означава ли това, че онези пионери, които са били осъдени от военен съд и разстреляни за неизпълнение на дълга, са били невинни? — Беше въпрос, който Стив не можеше да се сдържи да не зададе. Погледът, който му отправи Карлстром, показваше, че си играе с огъня.
Очите на Генералния президент също изгубиха добродушния си блясък.
— Ти, изглежда, не разбираш, Стив. Невинни или не, те са нарушили кодекса, като твърдят, че мютите използват магия. Те умират, както са умирали форейджърите и минитмените. За да живеят другите. Това е жертва, която всеки трекер, достоен да носи това име, е бил готов да направи в миналото… и може да се наложи да го направи и сега.
Стив разбра намека.
— По-малко от сто души в цялата Федерация знаят за съществуването на пророчеството за Талисмана. Официалният възглед беше и ще продължи да бъде, че няма такова нещо като мютска магия. Истината е малко по-различна. През последните сто години Първото семейство натрупа достатъчно доказателства, че някои мюти наистина притежават способност да контролират природни явления. Как и защо могат да правят това ние не разбираме, но го разглеждаме като реална и много сериозна заплаха. — Джеферсън спря, за да подсили ефекта от думите си. — Ти обаче никога няма да ме чуеш да го призная извън Овалния кабинет… както и ти никога няма да кажеш за току-що чутото или онова, което ще обсъждаме. Тази среща никога не се е състояла. Ясно ли е?
— Да, господин президент.
— Добре… — Очите на Джеферсън леко омекнаха. — Кой ти каза за пророчеството… онзи Мистър Сноу ли?
— Да, сър. Мисля, че това е някакъв вид послание, което той се надяваше да предам. Трябва да кажа, че то адски ме изплаши.