Стив, който никога не беше чувал тази дума, не знаеше, че това е термин, използван преди Холокоста за обозначаване на артилерийски снаряд, чийто експлозив не е избухнал. Процедурата за работа с ханг-файър се състоеше в отваряне на задната част на оръдието и изчакване няколко минути преди да се направи опит за махане на дефектния заряд. Артилеристите традиционно я считаха за рискована, защото винаги имаше опасност по време на вадене от оръдието зарядът да експлодира с фатални последствия за лицето, което го вади. В случая със Стив този код се смяташе за подходящ и неговият избор бе донесъл на главнокомандващия Карлстром известно удовлетворение.
Докато пътуваше към Белия дом за инструктаж за първата си задача, Стив размишляваше върху току-що напуснатата странна организация. Беше принуден да премине през няколко кръга на ада, за да стане член на разузнавателната команда, но не беше в състояние да разкрие нищо за структурата на организацията, обхвата на действие, броя на хората, включени в нея, или тяхната идентичност. Знаеше само, че е свързана с Генералния президент и че Карлстром е нейният оперативен ръководител; всичко друго оставаше пълна тайна.
Единствената личност, която можеше да разпознае от групата, беше Лиза, членът на екипа по приемането му, която отговаряше за него. Като се имаше предвид маниакалната загриженост на АМЕКСИКО за сигурността, това изглеждаше пропуск, особено след като Лиза и вероятно нейните колеги можеха да идентифицират всеки, който минаваше през Рио Лобо.
Онова, което той не знаеше, беше, че Лиза съществуваше само като матрица от пиксели върху екрана на електроннолъчевата тръба. Тя беше компютърно генериран образ, създаден от КЪЛЪМБЪС — както гледката през прозорците на Овалния кабинет. Способността на КЪЛЪМБЪС да създава говорещи човешки глави беше едно от многото неща, които Стив тепърва имаше да открива в света, създаден от Първото семейство.
Един час след залез-слънце на 1-ви април 2990 година Стив седна на пътническата седалка на тъмносив „Скайрайдър“ без отличителни знаци, който чакаше на специална писта над Хюстън/Гранд Сентрал.
Когато се издигнаха в небето, Стив изпита същото радостно чувство на освобождение, каквото беше почувствал при първия си надземен самостоятелен полет, но още не се беше отърсил от манията за сигурност на АМЕКСИКО. Защото въпреки факта, че седи в затворена каюта под тъмнеещото небе, той беше инструктиран да държи забралото на шлема си спуснато. Пилотът беше направил същото и разговорът през целия полет от осемстотин мили беше минимален.
Началното чувство на Стив за неудовлетвореност изчезна пред чудото на неговия първи нощен полет. Нямаше луна, но през първата част от пътуването небето над тях беше безоблачно и пълно със звезди. „Очи в тъмната плащаница на Мо-Таун“, който бдеше над Плейнфолк, докато мютите спяха.
Стив гледаше трепкащите светли точки и за хиляден път се чудеше кой и за какво ги е турил там. Какво означаваше всичко това? Само шепа трекери, чиято съдба беше да прекарат живота си в „тъмните градове“ на Федерацията, знаеха, че съществува такова чудо — повечето от екипажите на ешелоните старателно ги пренебрегваха. Трекерите бяха обучени да се подчиняват на заповеди, а не да задават въпроси — особено за теми, които излизаха извън Наръчника. Надземните операции винаги завършваха, когато светлината започваше да намалява. Пионерите се връщаха във фургоните си, затваряха люковете, обръщаха гърбове на видеоекраните и заспиваха на запалени лампи.
Когато прекосиха щатската граница между Оклахома и Канзас, започнаха да се събират облаци. Пилотът продължи да лети неотклонно през сгъстяващия се мрак. Стив погледна надолу. Не се виждаше никаква земя.
— Спокоен ли сте при това положение? — попита той малко неспокойно.
— Няма проблем — каза пилотът и посочи светещия панел пред себе си. — Това е теренен радар. Ще ни води по целия път дотам и ще ни свали невредими.
Стив реши, че няма смисъл да иска повече обяснения. Трябваше да вярва, че МХ знае какво прави. Иначе щеше да загази. Не че това имаше кой знае какво значение. Той беше загазил и сега независимо дали щеше да се провали, или щеше да успее, а не беше изминал и половината от пътя. Напълно неочакваният разговор с Генералния президент беше момент, вдъхващ благоговение, а неговото повишение в JX–1 беше приятна изненада, но никое от двете събития не можеше да го накара да забрави собствените си цели.