— Ще намериш всичко, което ти трябва. — Снейк-Айс приглади дългата си коса и сложи шлема — сплъстените му мустаци останаха да стърчат над плочата за брадичката. — Само си представи — каза той, докато се опитваше да закопчае каишката на врата. — След десет часа ще мога да се обръсна и да взема душ. И най-доброто от всичко — ще мога да се изсера, без да ми замръзнат топките или някоя пълзяща гадинка да ме захапе за халката.
— Познато ми е това чувство — каза Стив. — Нещо станало през последните двадесет и четири часа, което трябва да знам?
— Чете ли метеорологическата прогноза, преди да напуснеш Рио?
— Да.
— Значи си информиран. — Снейк-Айс взе постелките си и преметна пушката през рамо. — Добре, разтоварвай си нещата и да свършваме.
Стив свали чувала. Снейк-Айс дръпна ципа и помогна на Стив да извади третия пътник на скайрайдъра — един брадясал, несресан трекер със загоряла кожа, облечен като ренегат. Само че не беше ренегат или агент на федералните власти под прикритие и не беше мъртъв. Беше на-ко, нарушител на Кодекса, който, докато чакаше изпълнението на екзекуцията, беше подложен на същите климатични влияния като Стив и му беше дадена богата закуска, наситена с дрога.
— Как го искаш — с лице нагоре или надолу?
— Без значение. — Стив нагласи пушката си на единична стрелба.
Снейк-Айс отстъпи и започна да си тананика „На юг от границата“, мелодия, която „мексиканците“ използваха да съобщят на други тайни агенти за присъствието си. Стив се прицели в нищо несъзнаващия на-ко, пое дълбоко дъх, след това спокойно стреля два пъти в челото и трети път в лявото око.
Снейк-Айс спря да тананика, взе си нещата и потупа Стив по рамото.
— Да се надяваме, че ще ти помогне, приятелче. Сбогом.
Стив наблюдаваше как Снейк-Айс се изгуби в спокойната сивота. Контурите на равнината едва се различаваха, но пилотът беше включил малка червена навигационна лампа под кабината. Светлината трепкаше. Стив чу как товарният люк се затваря, след това чу кратко ръмжене, когато пилотът включи двигателя да обърне самолета и започна да рулира. Ръмженето се превърна в равномерно безплътно бучене, което бързо заглъхна, когато скайрайдърът се издигна във въздуха и го остави самотен сред тъмния враждебен простор. Единствените звуци бяха тъжното скимтене на затвореното в клетка животно при неговите стъпки и тихото пращене на дървата, които Снейк-Айс беше хвърлил в огъня, преди да излезе. Стив изпъна рамене, взе решение да посрещне онова, което го очаква, с обичайния си кураж и упорство, после внесе вътре личните си вещи.
Вътрешността на землянката беше повече или по-малко същата като макета, в който беше прекарал последната седмица от тренировката си. Снейк-Айс беше махнал няколко неща и беше закачил мютския арбалет до вратата вместо на стената отляво на примитивното огнище, но иначе Стив се чувстваше като у дома си. Единственото, което липсваше, беше видеото, чрез което беше обучаван и изпитван до последната минута. Всичко това беше част от грижлива подготовка за завръщането му на повърхността. Умът му трябваше да се просмуче с информация, както тялото му се беше просмукало с ултравиолетови лъчи. Той беше задължен да запомни характерните особености на времето за всяка седмица от миналата зима в Южна Небраска заедно с движенията на стадата животни. Трябваше да запомни дори неколкостотин истории, свързани с набавянето на кожите, които висяха на стените.
Дръпна завесата от бизонска кожа на вратата, разгъна кожите за спане и извади шлема на Фазети. Калъфът с ножа на Нейлър вече беше на десния му крак. Постла кожите върху дебелото легло от суха папрат, закачи шлема на един клон, мушнат в една от стените, хвърли още дърва в огъня и извади Баз от клетката.
Баз беше вълче. То подскочи весело към Стив, след това тръгна с леки, тихи стъпки из землянката — душеше всичко наред. Стив извади от клетката парче навита жица, сложи я около врата на Баз, завърза го пред кожената завеса на вратата и му даде парче сурово месо. Баз щастливо притихна.
След като свърши с най-важните домакински задължения, Стив влезе вътре, хвърли ракитовата клетка в огъня, седна на леглото и я загледа как гори. Свали ботушите си и огледа дупките в мръсните си чорапи. Мръсният нокът на левия му крак стърчеше. Нямаше съмнение, маскировката, направена от специалистите в Рио Лобо, беше безупречна. Той се зави с кожите, прозина се и загледа играта на светлината от огъня върху плетеницата от клони, която представляваше таван. За момент се зачуди дали някой е намерил останките от „Блу Бърд“, които един полеви екип от МХ беше скрил грижливо в гъстака от храсти на сто и десет мили северозападно от сегашното му положение, и заспа.