След няколко часа го събуди силното скимтене на вълчето. Той обу ботушите, взе арбалета, зареди го и предпазливо излезе. Не се виждаше никакво движение. Слънцето, издигнало се над дърветата в ясното небе, беше започнало да разтопява сланата. Кристалночисти капчици, увиснали на извитите стръкчета трева и пълни с уловена слънчева светлина, блестяха като диаманти, разпръснати от побъркан милионер. Пъпки напираха да изскочат от кората на безлистите клони на дърветата, нови стръкчета трева вече избутваха жълтеещите семена, които по някакъв начин бяха преживели Бялата смърт.
Стив пое хладния сладък въздух, почувства го дълбоко в дробовете си. Изпита отново същото чувство на принадлежност, на хармония — и с него разбирането, че сега е истински жив. И отново не посмя да се запита защо. Унесът му беше нарушен от Баз — вълчето скачаше по краката му, скимтеше и виеше. Стив го отвърза и го пусна вътре, където Баз го придума да му даде част от закуската си от печено бизонско.
Докато наблюдаваше как вълчето яде, Стив размишляваше върху отношението си с това животинче, което беше взел от Рио Лобо. Отначало идеята да живее в близост с миризливото животно, което, когато станеше по-голямо, можеше да се върне към дивото си състояние и да го нападне, му изглеждаше странна. Инструкторът беше подчертал важността на редовен физически контакт и след като Стив беше преодолял първоначалното си отвращение, любопитството и интересът му нараснаха. Постепенно той беше свикнал да се грижи за вълчето и сега, когато свърши дажбата си месо и дойде за още, то потри глава в ръката му.
Според неговия инструктор някои ренегати бяха постигнали разбирателство с определени животни на повърхността. Двата главни типа животни бяха вълците и соколите, като малките вълчета бяха най-обичайни. Обучени, вълците осигуряваха дружба, източник на топлина през зимата и можеха да бъдат впрягани да теглят товари по снега. Те служеха и като пазачи и в умели ръце можеха да бъдат обучени да ловуват. А когато техните стопани бъдеха застрашени от глад, винаги можеха да бъдат убити и изядени.
Баз се отказа от опита си да захапе ръката на Стив, легна по гръб и помоли Стив да го почеше по корема. Стив сложи ръка върху гърдите на вълчето и игриво го разтърси.
— Хайде, стига вече. — Той взе една съчка и я хвърли към вратата на землянката. Баз скочи подир нея, хвана я с лапи и започна да я гризе.
Докато го наблюдаваше, Стив се чудеше защо мютите, които бяха чудесни ловци, не бяха развили подобна връзка с животните. Заключи, че Плейнфолк, за които се смяташе, че са в пълно съгласие със средата си, вероятно разчитат на животните по начин, който той още не разбираше напълно. В края на краищата той беше прекарал по-малко от половин година сред мютите и знанието му за тях почиваше изцяло на М’Колите, които бяха мюти от Ши-Карго. Обичаите на другите племена, като Д’Троит, Сан’Пол, С’Нати и М’Уокии може би бяха съвсем различни.
На Стив му беше заповядано да живее в землянката седмица преди да тръгне да търси М’Колите. Тези седем дни щяха да му позволят да остави свои следи на мястото и да му дадат време да изследва близките околности. Те щяха също да му позволят да подобри контрола си над Баз. Видеолентите, които беше наблюдавал в Рио Лобо, вече му бяха дали практически познания за района; сега трябваше физически да се запознае с терена, да го почувства. Да провери коша за риба под голямата надвиснала скала, където реката беше дълбока, да поднови ориентировъчните белези по дърветата оттатък реката, да маркира пътя си до скривалището, където се предполагаше, че е презимувал. Но първо трябваше да зарови трупа.
Взе късата лопата и отиде до убития на-ко. Четирите черни птици, които вече кълвяха черепа му, хвръкнаха, след това кацнаха на съседните клони. Стив довлече трупа до едно място с по-мека почва, изкопа плитък гроб, хвърли трупа в него и го затрупа с камъни. Мъртвият на-ко беше част от неговата история за прикритие. Доказателството трябваше да остане тук, докато потрябва — а не да бъде изровено от животни или лешояди.
Когато свърши, Стив тръгна към другия гроб — знаеше къде е от тренировките в Рио Лобо. На-ко в него беше погребан миналия ноември. Между камъните вече бяха покарали трева и мъх. Под тях лежаха останките на друг мъртъв човек от историята за прикритие на Стив. Не му харесваше задачата да изрови трупа и се надяваше да не му се наложи да го прави.
Когато наближи краят на седмицата, Стив прекара няколко часа в изучаване на измачканата и изцапана авиационна карта, оставена от Снейк-Айс. Землянката, в която живееше, се намираше в южния край на река Плат, която течеше на изток, за да се влее в Мисури в опорната навигационна точка, наречена Омаха. На запад Плат се разделяше на два по-малки притока, известни като Северен и Южен Плат. Ако вървеше по Северен Плат, която се виеше на запад около планините Ларами, тя щеше да го заведе в Уайоминг, мястото на битката от миналата година между М’Колите и „Дамата“.