Като прошепна на Баз да се върне при него, Стив излезе от укритието и тръгна по полегатия склон към реката; държеше пушката си готова за стрелба, с пръст на спусъка. Когато влязоха между дърветата, козината на гърба на Баз настръхна. Вълкът отново спря, оголи зъби и тихо изръмжа.
Стив коленичи зад дънера на най-близкото дърво и внимателно заслуша. Единственото, което можа да чуе, беше тихият ромон на реката. Той се огледа, след това обиколи приведен склона, притичвайки от дърво на дърво, докато не стигна до една голяма секвоя.
Надникна зад дънера и видя защо беше настръхнал Баз. Вляво, до надвисналата скала, едно голямо космато животно беше клекнало до водата. Мечка. Стив знаеше, че някои мечки имат навика да вадят кошовете за риба. Лошото беше, че обикновено ги късаха.
Стив вдигна пушката. Ако можеше да спаси рибата и да застреля мечката, щеше да си разнообрази менюто. При ограничения резерв от амуниции трябваше да се опита да я повали с един троен залп. Тези мечки бяха трудни за убиване. Три куршума в бута само щяха да я раздразнят. Изстрелът щеше да е смъртоносен, ако можеше да накара животното да се изправи на задните си крака и да стреля в сърцето.
Стив мина на петдесетина метра надолу по течението под коша и намери място, което му даваше безпрепятствен поглед към неговата цел. Мечката измъкна коша от водата и се изправи на задните си крака. И чак когато опря здраво пушката на рамото си и се прицели, Стив видя, че мечката се е превърнала в нечие зимно палто. Свали пушката и пристъпи напред с пръст на спусъка. Собственикът на мечата кожа се обърна към него, без да пуска коша. На тревата до скалата лежеше пушка. Непознатият явно беше ренегат. Беше нисък, с обветрено овално лице и сиви, дълбоко разположени очи, които се сториха на Стив смътно познати.
Стив пристъпи напред, насочил пушката в средата на палтото от меча кожа. Извика Баз. Вълчето се подчини, но продължи да ръмжи срещу непознатия. Лявата страна на лицето на ренегата, включително вратът чак до ключицата, бе лошо изгорена. Белегът беше груб, грозен, розов.
Мечата кожа вдигна празния кош и попита:
— Твой ли е?
Стив кимна и каза:
— Насмалко не те убих.
Мечата кожа отговори с крива усмивка:
— И тебе насмалко не те убиха.
Стив бързо погледна през рамо и видя да се появяват още няколко души. Единият носеше жълта командирска фуражка. Всичките имаха трицевни въздушни пушки. Бяха го обградили. Не беше време да се прави на негостоприемен. Стив опря приклада на пушката си на земята и каза:
— Ако ти и приятелите ти сте гладни, бъдете добре дошли да споделите каквото имам в скривалището си.
— Много мило от твоя страна. — Мечата кожа му подхвърли плетения кош. — А сега ми дай пушката си, докато се опознаем по-добре. Приятелите ми са доста нервни.
Стив смени пушката срещу коша. Баз вече беше започнал да се сприятелява. Докато се изкачваха по склона, Стив гледаше мечата кожа. Накрая попита:
— Не съм ли те виждал някъде?
— Смешно. Аз си помислих същото за теб. От кой ешелон си избягал?
— От „Луизианската дама“. Свалиха ме миналия юни.
— Кучи син! — възкликна мечата кожа. — Помислих си, че може да си ти! Брикман, нали?
Стив спря и възкликна:
— Не ми казвай, че и ти си от „Дамата“!
— Не ме ли позна? — Ренегатът свали кожената качулка и отмести сплъстения бретон от челото си. — Опитай от тази страна. Лявата не изглежда много добре.
Стив зяпна от изненада. Мечата кожа беше жена — неговият командир, пометен от летателната площадка по време на първата им голяма битка с мютите.
— Джоди? Джоди Казан?!
— Позна от първия път.
Стив се опита да прикрие объркването си.
— Но… аз… аз бях на площадката, когато умря!
— Поправка. Почти умрях. И повярвай ми, преди тези тук да ме намерят, исках да съм умряла.
Стив я гледаше, умът му все още отказваше да повярва на очите.
— Това е невероятно! Не мога да повярвам как…
Джоди кимна.
— Просто късмет. Смъртта ми сигурно е била доста ефектна, нали?
— Да. — Стив погледна обезобразеното й лице. — Май си видяла доста зор.
— Да, но… — Казан вдигна рамене. — Жива съм. И два пъти по-грозна.
Другите ренегати ги наобиколиха. Стив преброи осем. Бяха абсолютна сбирщина. Всички носеха над бойните си униформи животински кожи и най-невероятни шапки. Ръчно шити патрондаши, натъпкани с бутилки за въздух и резервни пълнители, кръстосваха гърдите им и повечето носеха мачете или бойни ножове. Обветрените им лица бяха небръснати, очите им бяха очи на ловци и бегълци, научили се да оцеляват при трудни условия.