— Това е Брикман — каза Джоди. — Не е опасен. Бяхме заедно миналия април на борда на „Дамата“. Свалиха го през юни.
— Същия ден, когато тя падна от площадката — добави Стив.
— Къде е Малоун? — попита Джоди.
— Проверява скривалището — каза Жълтата фуражка.
— Да отидем при него — каза тя. — Нашият приятел любезно ни покани да сподели с нас каквото има.
Докато отиваха към скривалището, Стив преброи още дванадесет въоръжени ренегати, застанали на пост. Един от тях слезе по стъпалата да извика Малоун.
Малоун беше мършав противен човек с бледи пронизващи очи като на оценителите, които бяха създали на Стив толкова неприятности. За разлика от повечето ренегати, беше избръснат сравнително гладко. Дългата му кафява коса беше вързана на тила с парче защитен плат. На челото си имаше лента от същата материя срещу пот. Някой се беше опитал да набие носа му в челото и от израза му личеше, че още е огорчен от това.
Малоун седна на един камък и заслуша мълчаливо, докато Джоди си каза мнението, после й махна да се отстрани и се обърна към Стив.
— Добре, приятел, каква е твоята история?
Стив започна да описва пленяването си и бягството от мютите, като пропусна да спомене за Клиъруотър и факта, че беше научил Кадилак да лети. Описа как кърпеният плат на планера беше започнал да се разнищва и обясни, че това го е принудило да се откаже от първоначалния си план да се върне направо във Федерацията.
Малоун слушаше разказа за приключенията му с безизразно лице, което не позволи на Стив да разбере колко добре се справя. Той млъкна, надявайки се да предизвика някаква реакция, но Малоун само кимна и му направи знак да продължи.
Стив продължи с историята, която грижливо беше репетирал в Рио Лобо. Как скрил планера и след това продължил пеша на юг, докато не видял отряд мюти. Решил да продължи, като заобиколил територията им, тръгнал на изток и стигнал до сливането на реките Северна и Южна Плат. После още веднъж срещнал мютски воини от същото племе и успял да се изплъзне, като плувал през нощта на сал от трупи по течението. Стигнал южния бряг и тръгнал отново, решен да се върне във Федерацията — единствената му надежда за оцеляване. И тогава, когато почти не припадал от изтощение и глад, имал щастието да попадне на скривалището — и тук прекарал зимата.
Малоун погледна и даде знак на един от приятелите си — човек с рошава руса коса. Ренегатът донесе малко портативно радио и го остави между Стив и Малоун. Стив се беше обучавал в Рио Лобо да работи с такъв апарат. Беше много усъвършенствана комуникационна апаратура, произвеждана изключително за АМЕКСИКО.
Стив погледна радиото, после вдигна глава към Малоун.
— Ще ми обясниш ли какво прави това нещо тук?
— То е на човека, когото намерих да живее тук, Джо Тайсън.
— И къде е той?
— Аз… го застрелях. — Стив спря, но не последва никаква реакция и той продължи по сценария: — Мислех го за честен. Той ми предложи да сподели храната си с мен, даде ми подслон, след това ме научи да ловувам и да залагам капани. Разбирахме се добре. После един ден към края на декември ме изпрати на лов. Тогава го чух да говори. Промъкнах се тихо и го намерих да работи с това нещо. Съобщаваше на някого името и номера ми.
Малоун не изглеждаше впечатлен.
— И какво? Нали точно това си искал — да се върнеш във Федерацията.
— Да. Това бях решил да направя, но Тайсън ме представяше като ренегат и…
— А ти не си ли?
— Не! Или поне не бях тогава. Избягах от мютите, защото исках да се върна в командата си. Не знаех как по друг начин да постъпя… питайте Джоди. А този човек ми правеше досие.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… разказваше как ме бил хванал да скитам наоколо и как според него съм се подмазвал на мютите.
— А не беше ли вярно?
— Не! — извика Стив и посочи белезите на бузите си. — Виж! Те дори промушиха стрела през лицето ми! Това ли значи подмазване?
— Но Тайсън не ти е повярвал.
— Да. Но не знам защо. Не исках да разбера каква задача изпълнява или кой беше той. Нищо от това, което казваше за мен, не беше вярно, но бедата беше вече сторена. Знаеш какви са законите. Що се отнася до Федерацията, аз вече бях труп. Затова му забих три куршума в главата. — Стив разпери ръце. — Единственото, което можех да направя.
— И остана тук…
— Къде другаде можех да отида?