Стив кимна. Джоди тръгна към чакащите ренегати. Групата на Малоун вече беше заминала. Останалите се разделиха на няколко малки групи, които тръгнаха по различни пътеки на запад.
Никой не се обърна. Сякаш той беше престанал да съществува.
Стив погледна към небето. Нямаше да мине много време преди да дойдат лешоядите. Бремето на мъртвия на-ко ставаше непоносимо. Той размърда колене в опит да облекчи схващанията в краката си. Въжетата бяха стегнати, но като премести теглото си от едно коляно на друго, той можа малко да облекчи болката. Знаеше, че облекчението е само временно. Болката щеше да става все по-силна и след няколко часа непоносима.
Главата на трупа се полюшваше на лявото му рамо. Стив отмести лицето си настрана и погледна с крайчеца на окото си надолу. Устата на трупа зееше. Една муха влезе в нея да я изследва.
„О, Талисман! — помисли Стив. — Ако е вярно, че съм роден в сянката ти, сега е време да го докажеш. Ако можеш да ме отървеш от това, кълна се, че никога няма да се съмнявам в нищо, казано от Мистър Сноу за теб…“
Глава 12
Когато ренегатите изчезнаха от погледа му, Стив премести колене напред, доколкото можеше, и започна да блъска кола с гръб, за да го разклати. Дълго нямаше никакъв резултат, после, след страхотно засилване в люлеещите се ръце на мъртвия си партньор, той усети как колът мръдна малко настрани. Всъщност толкова малко, че едва го забеляза. Нямаше значение. Това означаваше, че има шанс. „Ще стане — каза си той. — Ще се измъкнеш, Брикман.“ Пое си дъх и поднови тласъците да разшири дупката на кола.
Часовете минаваха. С падането на нощта Стив беше постигнал, по негова преценка, движение два пръста в горната част на кола и можеше да го върти, като движи раменете си.
Тъмнината донесе облекчение на друг проблем. С напредването на деня Стив беше забелязал, че въжетата стават по-стегнати и затрудняват дишането му. Трябваше му известно време да разбере какво става. Под лъчите на топлото пролетно слънце изровеният труп беше започнал да се надува. На сутринта щеше да се надуе още повече. Ако скоро не се освободеше, щеше да бъде смачкан в кола, задушен от надуващото се като балон тяло.
Освен това на съседните дървета се бяха събрали черни птици с широки крила и дълги извити клюнове, някои дори бяха накацали по земята да разгледат странното полумъртво животно, коленичило по средата на просеката. Стив ги прогони със силни животински писъци — пресъхналото му гърло можеше да издава само такива. Птиците насочиха вниманието си към останките от по-стария труп, който беше захвърлен непокрит в плиткия гроб. Стив знаеше, че когато го изкълват до кости, птиците ще чакат гласът и тялото му да отслабнат. И тогава…
Ужасните картини на онова, което щеше да се случи, ако не се отвържеше, освободиха нови резерви на сила. Паниката му стихна. Трябваше максимално да използва оставащата му енергия. През нощта с упорита решимост той залюшка тялото си назад и напред, наляво и надясно. Болката в краката му обхвана цялото му тяло, стана толкова силна, че мозъкът му беше почти като под упойка. Беше стигнал до точката, при която претоварената му нервна система превръщаше болката в някакво перверзно удоволствие.
Докато Стив се бореше за живота си, главнокомандващият Карлстром седеше на един мек фотьойл. Около него имаше други високопоставени членове на Първото семейство. Филмът, който се прожектираше тази вечер, беше един от любимите на Карлстром — хилядагодишното съкровище „Пясъците на Иво-Джима“ с участието на легендарния Джон Уейн.
Уейн, който беше умрял няколко десетилетия преди Холокоста, беше пътеводна светлина на Бащата-основател — Джордж Уошингтън Джеферсън 1-ви. Обикновените трекери не знаеха нищо за актьорите или филмовата индустрия отпреди Холокоста. Федерацията нито притежаваше, нито произвеждаше някакво изобразително изкуство или литература. Нямаше никакви музиканти. Цялата музика се създаваше електронно; певците, изпълняващи балади за света със синьото небе, бяха от различни станции. Осигуряваната от КЪЛЪМБЪС видеопрограма беше единственият източник на информация и развлечения — във Федерацията те се състояха от „Вдъхновения“ и видеоигри. Първото семейство обаче — както всеки елит — имаше достъп до същинска пещера на Аладин с богатства отпреди Холокоста, съхранени в кондиционирани трезори в Клаудландс. Най-високо ценени бяха филмите с Уейн. Голям екип от специалисти ги поддържаше в идеално състояние. В най-добрите си филми Уейн въплъщаваше най-благородните качества на трекерството и от неговите превъплъщения цели поколения лидери на Семейството бяха черпили сила и вдъхновение.