Мъчително бавно Стив пренесе на гърба си двойния товар на мъртвия на-ко и на кола, който беше изсмукал силите му до такава степен, че едва можеше да се движи. Но имаше и друг проблем. Той виждаше ясно над рамото на на-ко, но не можеше да види собствените си ръце, които бяха вързани около кръста на мъртвеца. Можеше да се премести приблизително на точното място, но оттам нататък трябваше да налучква. А не можеше да си позволи да допусне грешка. Едно неправилно движение и ножът можеше да се плъзне в дупката с дръжката надолу. Ако паднеше на дъното, с него беше свършено.
Като стигна, според него, до най-доброто положение, Стив изследва внимателно въздуха с пръсти. Усети как средният пръст на дясната му ръка докосва ръба на наклоненото острие. Пое дълбоко дъх, с безкрайно внимание бутна мъртвото тяло напред и опита отново. Този път успя да плъзне плоската част на острието между показалеца и средния пръст на дясната си ръка, стисна го здраво, хвана го и с пръстите на лявата си ръка го дръпна по-далече от дупката. Въздъхна — ножът вече бе на сигурно място, — внимателно го пусна, след това го бутна под дясната си ръка и стисна здраво дръжката.
„Браво, Брикман. Сега давай нататък.“ Трябваше да освободи ръцете си, но китките му бяха вързани с въже зад гърба на жертвата му. Тъй като тялото все повече и повече се раздуваше, дланите му се бяха раздалечили, което правеше невъзможно да хване дръжката на ножа с две ръце. Оставаше му само едно нещо. Трябваше да изпусне газовете, които се бяха събрали в корема на трупа.
Стив премести острието между пръстите си, опря го в меката част на гърба между гръдния кош и таза, запъна дръжката в някаква вдлъбнатинка в земята и като претърколи двойното тегло върху ножа, заби острието. Въздухът излезе от тялото с бавно, гъргорещо съскане. В ноздрите на Стив нахлу ужасна воня. Той лежеше, кашляше и повръщаше — а после забеляза, че въжетата малко са се отпуснали. Все още беше вързан здраво, но те вече не се врязваха така жестоко в плътта му. Той хвана дръжката на ножа с нокти, успя да го измъкне малко и започна да реже въжетата около китките си. Когато падна и последната витка, почувства огромно облекчение. Щеше да успее!
Прерязването на останалите въжета не му отне никакво време. Стив се изправи, протегна вдървените си крайници и се запрепъва между дърветата надолу към реката, като разтриваше китките си. Пи жадно. Отново беше оцелял… но докога? Освен ножа, който му беше дала Джоди, и дрехите на гърба си нямаше нищо друго. Ренегатите бяха взели всичко от скривалището. Бяха взели всяко залче храна, кошовете за риба и примките, гърнето от огнището, раницата, оръжията, шлема и дрехите, свалени от мъртвите на-ко. И най-лошо от всичко — бяха му взели ботушите.
Стив тръгна обратно по склона и се замисли за страхотните проблеми, пред които беше изправен. Предметът, чиято загуба чувстваше най-остро, беше бойният нож на Нейлър. По време на престоя му в Рио Лобо в дръжката изкусно беше скрит един миниатюрен, но мощен радиопредавател. Стив беше получил скрития апарат, за да установява контакт с полевия екип МХ. Задачата на екипа беше да следи неговото местонахождение и да предава всички съобщения до и от Карлстром. На теория той трябваше също да осигури подкрепа в критична ситуация — такава като тази, в която беше сега. Загубата на радионожа означаваше, че сега не може да поиска помощ. Отново трябваше да се оправя сам.
Така да бъде. Предпочиташе го.
Въпреки това бе обезсърчен и недоволен. МХ трябваше да предвиди възможността да изгуби ножа и да му осигури втори предавател за далечна връзка. Той не знаеше къде точно би могъл да го скрие. Единственото сигурно място беше задникът му. Но и това място беше опасно. Ако при някакъв случаен инцидент радиото в дръжката на ножа бъдеше открито, можеше да твърди, че не е знаел за него и че ножът не е негов. Но ако някой откриеше подобен апарат набутан в ректума му, едва ли щяха да му повярват, че е седнал върху него по невнимание.
Потта му започна да замръзва и той потрепери. Беше студена нощ и преди зазоряване щеше да стане още по-студено. Стив вдигна глава към небето. Безформен облак скриваше звездите. Как обясняваха мютите нощ като тази, когато хилядите и хиляди зорки очи по трептящата мантия на Мо-Таун не гледаха към тях? Мистър Сноу щеше да му отговори. Той имаше отговор на всичко.
Стив сложи мъртвия на-ко в плиткия гроб, затрупа го с пръст и камъни, потисна гаденето си и направи същото с оглозганите останки на „Тайсън“. Актът на повторно погребение не беше продиктуван от някакви чувства на уважение към двамата убити — във Федерацията смъртта беше край на всичко. Тялото се изхвърляше със същата липса на церемонии, с която човек изхвърля отпадъци. Причината бяха птиците. Ширококрилите лешояди имаха навика да кръжат високо в небето над умряло или умиращо животно, преди да кацнат и да започнат да ядат. Можеха да се видят от мили и да привлекат вниманието не само на други птици, но и на мюти и ренегати. А въпреки че беше практически беззащитен, Стив нямаше желание да се откаже от задачата си. Той сложи последния камък, събра нарязаните парчета въже и отиде в скривалището. Ръцете му отвратително миришеха на смърт.